Спряха на тротоара и се загледаха в буквите, издълбани над вратата: „Витания“. Беше слънчев априлски ден. Чувстваха се неудобно заедно и стояха далеч един от друг. Триетажната къща изглеждаше стегната, прибрана, с плъзгащи се квадратни прозорци. От месингов корниз с резбовани дървени халки висяха красиво надиплени завеси. В голяма порцеланова саксия на прозореца растеше сладка папрат. Месинговото чукало на входната врата, боядисана в наситеното синьо на делфтски порцелан, бе излято в плавната извивка на делфин. Напъпилите рози надигаха глава сред море от незабравки. Между етажите минаваше ред тухли с фриз от слънчогледи. Всяка тухла дишаше с пълни гърди — бяха ги изстъргали и измили с горелка и пароструйка, оголвайки къщата под първоначалната й кожа.
— Добре са я реставрирали — каза Мод. — Създава странно усещане. Като имитация.
— Или копие на сфинкса от фибростъкло.
— Точно така. От тук виждам викторианската камина… само не мога да позная дали е оригинална, или са я спретнали от строителни отпадъци.
Загледаха се в ненатрапчивото или незрящо лице на Витания.
— Сигурно е изглеждала по-окадена, по-стара. Когато е била по-млада.
— Какъв постмодерен цитат…
Сега отпред имаше портал, по който бяха плъзнали първите лилави цветчета; беше от нови дървени арки, боядисани в бяло, като миниатюрна градинска пагода.
От тук е излизала с припряна крачка в целеустремения вихър на черните фусти, решително свила устни, здраво стиснала копринената си чантичка, с очи, широко отворени от страх, от надежда, обезумяла… как? Дали е идвал да я посрещне от църквата „Свети Матей“, пременен с цилиндър и редингот? И дали онази, другата, е надничала през очилата с телени рамки от някой прозорец на горния етаж с очи, размити от сълзи?
— Никога не съм се интересувал особено от места или вещи, пораждащи подобни асоциации…
— Нито пък аз. Работя с текста. Всъщност доста ненавиждам съвременната феминистка нагласа към личния живот на хората.
— Не се ли налага да мислим и за това, ако искаме да бъдем строго аналитични? — попита Роланд.
— Човек може да използва психоаналитичен подход, без да навлиза в личното пространство на хората — отвърна Мод.
Той реши да не спори. Негова беше идеята да дойдат в Ричмънд, за да обсъдят какво да правят по-нататък, но отблизо къщата наистина изглеждаше смущаващо. Предложи да отидат в църквата в края на улицата — голям викториански хамбар с модерни остъклени галерии и тихо кафене. Църквата бе превзета от детски мероприятия със скокливи клоуни в крещящи костюми, феи и балерини, стативи, скрибуцащи цигулки и пригласящи касетофони. Седнаха в кафенето в петно пречупена светлина от стъклописите, навяващи много спомени.
* * *
Откакто му бяха писали с гореща благодарност през януари, не бяха чували ни вест, ни кост от сър Джордж. Мод се бореше с тежък преподавателски семестър. Роланд беше кандидатствал за работа в Хонконг, Барселона и Амстердам. Не възлагаше големи надежди — веднъж бе зърнал стандартната препоръка от Блекадър, небрежно оставена на бюрото му, която похвално изтъкваше старанието, педантичността и предпазливостта му и на практика го описваше като най-скучния човек на света. Двамата с Мод се бяха споразумели да не казват на никого за писмата и да не предприемат нищо, преди да получат вест от сър Джордж или да се видят отново.
