Инсценировка

Отиде до парапета и дълбоко пое дъх. Свежият нощен ветрец носеше ухание на евкалипт. Бош си погледна часовника и реши, че е прекалено късно да звъни на Холър, за да го осведоми за развоя на събитията. Щеше да го потърси сутринта, навярно след като видеше как Шерифското управление и ЛАПУ отиграят положението на пресконференцията, каквато не се съмняваше, че ще дадат. Изявленията на шерифа и началника на полицията със сигурност щяха да продиктуват и стратегията на Холър.

Наведе се напред, опря лакти на парапета и се загледа в пътя на дъното на прохода. Минаваше полунощ, но трафикът и в двете посоки не намаляваше. Винаги беше така. Едва ли някога щеше да може да спи спокойно в къща без фоновия шум на магистралата.

Хрумна му, че бе трябвало да влезе по същия начин, по който винаги го правеше на връщане от училище дъщеря му. Тоест пътьом да спре пред хладилника. В неговия случай една студена бира щеше да му се отрази добре.

Чу гласа зад себе си преди да чуе каквото и да било друго.

— Бош.

Хари бавно се завъртя. В задния ъгъл на верандата, където стрехата на покрива засенчваше бледата лунна светлина, тъмнееше силует. Хари осъзна, че на излизане е минал точно покрай него. Сенките бяха прекалено плътни, за да види лицето, ала познаваше гласа.

— Елис? Какво правиш тук? Какво искаш?

— Според тебе какво искам? Да не си мислеше, че ще избягам, без да ти дойда на гости?

— Не те смятах за толкова глупав — отвърна Бош. — Смятах те за по-умния.

— Глупав ли? Да не би аз да съм се прибрал вкъщи сам?

— Трябваше да заминеш за Мексико докато още имаше преднина.

— Мексико е прекалено очевидно, Бош. Имам други планове. Само трябва да свърша една бърза работа тука.

— Да бе, да, ти не си от ония, дето си оставят работата недовършена.

— Не можех да рискувам. Ти никога не се отказваш. Проверихме те, Бош. Упорит пенсионер е комбинация, която не ми допада много. Не можех да рискувам да продължиш да ме търсиш. Управлението ще се откаже. Връщането ми, за да ме изправят пред съда, не е в приоритетния списък на шефовете в Дирекция на полицията. Обаче ти… Реших, че преди да замина, трябва да приключа тука.

Елис направи крачка към него и намали разстоянието за изстрела. Сега сенките не го скриваха и Хари виждаше лицето му. Кожата около очите му беше изпъната, черните му ириси блестяха. Бош си помисли, че това може да е последното лице, което вижда.

— И закъде заминаваш? — попита той.

И бавно вдигна ръце, сякаш за да подчертае уязвимостта си. Да покаже на Елис, че е спечелил, и да го накара да се наслаждава на момента.

Последва мълчание.

— В Белийз — накрая отвърна ченгето. — Там има един плаж. Място, където не могат да ме открият.

И тогава Хари разбра, че има шанс. Елис искаше да говори, дори да злорадства.