Късното шоу

— Къде отиваме? — попита Комптън.

— Искам да проверим една друга улица наблизо — отговори Балард. — Серано, Сиера… Може би Нетълс се е объркал.

— Дори не звучат близко.

— Звучат. Просто се сърдиш.

„Серано Плейс“ беше дълга само една пресечка. Провериха я бързо — Балард гледаше къщите вляво, а Комптън — вдясно.

— Чакай малко — каза Комптън след малко.

Балард спря. Погледна през прозореца и видя къща с френски прозорец в жълта рамка. Къщата беше покрита със застъпващи се дъски. Не беше тухлена.

След това мина бавно покрай алеята към входа и видя, че отзад има гараж за една кола. Отделен от къщата. Задният двор беше ограден с дървена ограда, посивяла от времето.

— Оградата е овехтяла, не е мръсна — отбеляза тя. — Дали отзад има басейн?

— Ако не се цупех, щях да кажа „да“ — отговори Комптън.

Тя го удари с юмрук по рамото и продължи напред. Спря край бордюра две къщи по-нататък по улицата.

— Свали си колана — каза Балард.

— Какво? — учуди се Комптън.

— Свали си колана. Прилича на каишка за куче. Ще отида да проверя дали има басейн. Ако бях с вана си, щях да имам истинска каишка, но сега ще трябва да използвам колана ти.

Комптън разбра. Измъкна колана от панталона си и й го подаде.

— Веднага се връщам — каза тя.

— Бъди внимателна. Дай знак, ако имаш нужда от мен.

Балард слезе от колата и се върна до къщата с жълтия френски прозорец-врата. Хвана колана така, че да виси от ръката й, и започна да вика: „Лола“. Стигна алеята към къщата.

— Лола! Къде си!?

Усети басейна, преди да го види. Зад къщата се носеше остра миризма на хлор. Стигна до овехтялата ограда и се наложи да се повдигне на пръсти, за да види какво има от другата страна. Наистина имаше басейн. Канеше да се върне към улицата, когато видя редица прозорчета в горния край на гаражната врата. Поколеба се, защото не беше достатъчно висока, за да погледне през стъклата. Дръжката на вратата обаче беше на петдесетина сантиметра над земята…

Тя стъпи на нея и опита с крак дали е здрава. Стори й се достатъчно солидна за опора. Надигна се и се улови с пръсти за тънкия ръб на прозорците. Проточи врат и надникна в гаража.

Вътре имаше жълто камаро.

Слезе от вратата и се обърна, за да се върне при колата си.

На алеята стоеше мъж и я гледаше.

— О… хм… да сте виждали кучето ми? — попита Балард веднага. — Кафяв боксер, мелез?

— Къде да го видя? В гаража ми? — сопна се мъжът.

— Обича да се крие. Само проблеми ми създава.

Мъжът беше латиноамериканец, с анцуг, маратонки и качулка, сякаш се канеше да излезе да тича. Балард не преставаше да върти колана в ръката си, така че мъжът да не може да забележи, че не е кучешка каишка. Мина покрай него и се запъти към улицата с надеждата да не забрави номера на колата в гаража.

— Наблизо ли живееш? — попита мъжът.

— На „Сиера Виста“, ей там — отговори Балард. — Приятен ден.