Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Да, Никола̀! Доказателство? Щом ти не искаш да се прибереш вкъщи, и аз няма да се прибера!

Той избухна:

— Това е върхът на всичко! Той ще живее у нас, в един апартамент от пет стаи, а ние в това време ще лагеруваме бог знае къде!

— Тогава какво искаш да направя? — изстена тя.

Със сълзи на очи тя не можеше повече да издържа. Той разбра това и каза нежно:

— Хайде, няма нищо! Аз се шегувах! Всеки човек има черни дни в живота си!

Той изпи кафето си, взе една кесийка с пържени картофи от масата, отвори я съвсем непринудено и я подаде на Франсоаз. Тя схруска едно кръгло резенче, сухо и солено. Той, напротив, награби цяла шепа. За минутка изпразни пакетчето. Отвори второ.

— Имам една идея! — започна той. — Ако отидем при баща ти? Ще му обясниш всичко и ще се настаним у него и двамата, докато чакаме…

— Не — каза тя, — не! Не у баща ми!… Леля Маду е там!… Не искам тя да знае!…

— Тогава да отидем у Алисия?

— Мислиш ли, че е възможно?

— Разбира се! В края на краищата ще я попитам. Тя трябва да е още там! Ще ме почакаш ли пет минути?

Той напълни устата си с пържени картофи, смачка празното пликче, хвърли го като топче на масата и изтича. Мюзикбоксът беше спрял. В тишината Франсоаз чу шумолене: прозрачната хартия на пликчето се разгъваше сама.

Никола се върна с Алисия. Тя беше съгласна.

— Само че имам едно легло! — каза тя на Франсоаз. — Няма ли да ти е неудобно?

— Не, разбира се — отговори Франсоаз.

И тя се усмихна, макар че тази перспектива не й беше приятна. Алисия дърпаше един кичур коси надолу по бузата си и говореше:

— След една седмица моята съседка Мари-Клод отива на курорт. Ти ще можеш да се настаниш в нейната стая, там ще бъдеш по-добре…

Качиха се на метрото до спирка „Одеон“. Алисия живееше на улица „Ансиен Комеди“, на шестия етаж в една стара, шкембеста и черна къща. В партера имаше закусвалня с топли сандвичи и колбаси. Никола̀ много щедро предложи на двете момичета по два страсбурга, топли и мекички, увити в хартия. Франсоаз никога досега не беше яла толкова хубави кренвирши. Те пукаха и се топяха между зъбите й. Наливната бира, която пиха в съседното бистро, угаси огъня в устата й. Беше нервна, но не и разстроена. Присъствието на Никола̀ я крепеше.

Стаята на Алисия, ниска мансарда, беше цялата окичена със снимки на артисти, пликове за грамофонни плочи и парчета от афиши. По лампите, на брой три, вместо абажури имаше кукленски роклички от розов, червен и оранжев тюл. Светлината се разсейваше в тези полички, напластени една върху друга. Съвсем ниският диван, застлан с яркочервена покривка с бели пискюли, беше толкова широк, че около него нямаше много място за движение. Един бамбуков параван, полусгънат, откриваше умивалника, подвижното биде и кухненската маса с котлон.

— Ето, това е! — каза Алисия. — Не е широко, както виждаш, но спасява положението! Клозетите са навън, в дъното на коридора…