Изоставени

– Предполагам, че вече сте подготвили историята?

– Само ще я копираме и ще я постнем – отговаря Лио.

– Давай.

След малко ми съобщава, че мога да намеря историята онлайн.

Казвам се... всъщност все още няма да ви споделя името си. Просто ме наричайте Джон, Джим или Джо. Най-важното е, че не съм някой специален. Чета историите ви и се убеждавам в това.

Срещнах момиче, което смятах, че ще е мое завинаги. Аз съм на двайсет и девет години; запознахме се, когато бях на двайсет и две. Млада любов. Смятах, че тя е всичко, което човек може да иска от една жена. Беше привлекателна, но не красива като фотомодел, тихичка, но не и слабохарактерна, имаше собствено мнение, но се интересуваше и от моето.

Добре използва отличителните черти на истинската Марджъри, мисля си аз.

Не се оженихме веднага. Не бързахме да го правим. В началото живеехме в собствени домове. Уверихме се, че сме сексуално съвместими – такива бяхме. Не беше някоя мръсница, но беше навита да пробваме от всичко поне по веднъж. Например не ми позволяваше да ѝ се изпразвам в устата, но я използваше, за да стигна до финала. Това е компромис, с който един мъж може да живее, нали разбирате? Винаги съм смятал, че имам нормален сексуален нагон, без някакви особени фетиши. Предполагам, че при някои не е така, но при мен е.

Най-накрая заживяхме заедно, но отново го давахме кротко. И двамата бяхме запознати със статистиката при разводите. Тя беше израснала в дом с един родител, отгледана от майка си, защото баща ѝ бил загубеняк и все го нямало. Аз израснах с двама родители, но само на думи. Майка ми беше жестока алкохоличка, която ме биеше, когато баща ми не беше наоколо. С приятелката ми не бързахме да прецакаме нещата, като се оженим. Карахме я полека.

Живяхме заедно почти година, преди да ѝ предложа и тя да приеме. Казах си: „Защо не?“. Все пак си пасвахме чудесно. Споделяхме си домакинската работа, парите ни бяха общи, плащахме двамата сметките, имахме сходни вкусове в обзавеждането и в драперията... което означаваше, че на мен не ми пукаше, както и на нея. Бяхме щастливи и доволни, че я караме полека. Нямаше никакво съмнение, че решението ни беше правилно.

Дори сватбата ни беше внимателно премислена. Беше в тесен кръг и излезе евтино, но все пак беше специална. Оженихме се край океана в един хубав пролетен ден. Тя беше много красива, а и аз не изглеждах никак зле. Майка ѝ и баща ѝ дойдоха. Моята майка ми направи услуга, като не се появи. Обичахме да се шегуваме, че нищо не се е променило, само дето сега носехме пръстени. Нямахме меден месец. Предполагам, че и двамата бяхме малко суеверни и не искахме да урочасаме нещата. Оженихме се, прекарахме уикенда у дома, скъсахме се от чукане и в понеделник отидохме на работа.

Искам да споделя един момент от този уикенд. Знам, че много от момчетата в този сайт са доста гневни, и попадам на много теми, в които жените са определяни като „кучки“, „курви“ и подобни епитети. Разбирам ги наистина. Но точно сега още не съм стигнал дотам. Усещам този гняв дълбоко в себе си (или може би не е чак толкова дълбоко), но все още не ми е приятно да я наричам така. Въпреки всичко, което ми стори.