Кукловодът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кукловодът». Краткое содержание книги:
За да се справи с купищата следствени материали, предоставени от обвинението, той наема дъщерята на руски емигранти Катрина Мазорски, която прилича на пънкарка, но се оказва отлична юристка и незаменима помощничка.
В процеса на търсене на доказателства, които да спасят клиента им от смъртното наказание, двамата попадат на невероятен заговор, в който генерал Морисън е само неволна пионка. Следите минават през коридорите на властта в Белия дом и заседателните зали на Кремъл, за да ги отведат до човека, насочвал и управлявал световната политика в продължение на десетилетия — Кукловода.
— Бягай, Катрина! — изкрещях и се опитах да преценя разстоянието, като се питах дали ще успея да стигна до нея, преди да е вдигнал ножа и да го е забил в главата й.
Мъжът се обърна и ме погледна в момента, в който тя се обърна и видя него и ножа му. После той отново се завъртя към нея, на разстояние около три метра, а аз бях поне на двайсет.
Без да се впечатли особено, Катрина бръкна в чантата си, измъкна един малък спрей и го насочи към лицето му. Мъжът вече беше замахнал с ножа, когато струята го блъсна с всичка сила. Той се забави за секунда, после замахна отново, но Катрина вече беше отстъпила встрани, така че острието разсече въздуха.
Точно тогава пристигнах и аз. Ударих го в тила, по-скоро за да му привлека вниманието, а не да го нараня. Той веднага се завъртя, като кашляше и търкаше очите си с една ръка, а с другата размахваше касапския нож.
Нямаше представа кой съм, освен че съм враг. Започна да описва полукръгове с ножа, докато бършеше очи с другата ръка. След малко спреят спря да действа и той стана по-точен.
Касапският нож е ужасно оръжие. В ръцете на трениран убиец един удар с него е достатъчен. А аз нямах оръжие. Чакайте, всъщност май имах. Бръкнах в джоба си и извадих една химикалка. После го ритнах в пищяла и се хвърлих към него, като се надявах да не успее да вдигне ножа навреме.
Стоварихме се на цимента — той се опитваше да забие ножа в главата ми, а аз силно замахнах с дясната си ръка и забих химикалката право в дясното му око. Предполагам, че от адреналина не можех да преценявам движенията си, защото я забих на десетина сантиметра навътре в мозъка му. Усетих как тялото му се стяга и подскача, после той нададе ужасяващ, но за щастие кратък писък.
Претърколих се встрани, а Катрина ужасено се вторачи в синята пластмасова химикалка, която стърчеше от окото му. Макар че не обичам да проявявам цинизъм в подобни случаи, я измъкнах оттам и я прибрах в джоба си, защото отпечатъците ми бяха по нея, а не исках полицията да научава, че съм бил там. Тази сутрин вече бях убил двама души и нямаше да ми повярват, ако ме видеха с още един труп и извинителна усмивка: „Брей, пак попаднах на някакъв убиец, какво съвпадение, просто да не повярваш!“
Станах и сграбчих Катрина за ръката, после я задърпах надолу по улицата. Няколко от хлапетата, които пиеха бира пред денонощния, завиха зад ъгъла, привлечени от писъка на мъжа, и хубавичко ни видяха, докато се изнасяхме. Нямаше какво да направя по въпроса, освен да се върна и да ги заплаша с окървавената си химикалка. От външността им можеше да се заключи, че това би било глупава идея. Кварталът беше от тези, в които децата получават първото си „Узи“ като подарък за седмия рожден ден. Така или иначе, ако имах късмет, те бяха от онзи тип хлапета, които никога няма да съобщят в полицията, за да запазят кварталната си чест. А дори и да свидетелстваха, какво щяха да кажат? Че са видели мъж и жена да се отдалечават на бегом от местопрестъплението?
Двамата с Катрина ту бягахме, ту крачехме пресечка след пресечка, докато се уверих, че до трупа има достатъчно голямо разстояние, така че дори полицейското претърсване на квартала няма да ни хване. Най-сетне я замъкнах в една пицария и двамата се скрихме в едно сепаре в дъното.
Тя отвори чантата си, измъкна носни кърпички и ми ги подаде.
— Избърши си косата. Опръскана е с кръв.
— Мерси — казах и го направих.
Тя кимна.
— Винаги ли забавляваш момичетата по този начин?
— Невинаги.
— Нищо чудно, че си ерген на трийсет и девет.
— Аха, нищо чудно.
Добрата новина беше, че чувството й за хумор се връщаше. Какво означаваше това? Ако й уредиш да я убият, изведнъж пак започва да те харесва. Интересно.
— Какво стана там? — попита.
— Нямам представа — признах си. — Но сигурно са същите хора, които се опитаха да ни убият в Москва.
— Не е задължително.
Беше права, разбира се. Можеше да ни преследват две различни групировки. Можеше да са и десет. Но да си прав и наистина да си прав са различни неща. Бяха същите копелета, сигурен бях. Тя също.
Станах, отидох на бара и поръчах пица — отчасти защото бях гладен, а отчасти защото не исках да привличам вниманието на собствениците, които бяха останали с извратеното впечатление, че сепаретата им са запазени за клиентите на заведението.