Драконови сълзи
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконови сълзи». Краткое содержание книги:
Дийн Кунц — майсторът на повествованието… понякога насмешлив, понякога стряскащ, но винаги приковаващ вниманието, ни поднася най-новия си роман — изключително развлекателния.
„Драконови сълзи“ — едно истинско удоволствие за читателя.
— Знаем, че притежава истинска сила.
— Сила ли?
— Хари, това е нещо повече от сила. Думата е прекалено слаба, чуваш ли ме?
— Да — увери я той с успокояващ тон.
— Само ако пожелае, той може да спре времето, да угаси двигателя на света, да блокира скоростната кутия, да направи гадорията, която сега гледаме. А то е… божия сила. Какви шансове имаме срещу такова нещо?
— Имаме.
— Какви? По какъв начин?
— Имаме — настоя упорито той.
— Така ли? Аз пък си мисля, че този тип може да ни размаже като бръмбари по всяко време и отлага, само защото му е приятно да измъчва насекомите.
— Това не са думи на тази Кони Гъливър, която познавам — каза Хари по-остро, отколкото бе възнамерявал.
— Може вече да не съм такава.
Кони пъхна палец в устата и отгриза нокътя.
Никога преди не я беше виждал да си гризе ноктите. Този признак на изнервеност го изненада не по-малко, отколкото ако беше избухнала в плач.
— Сигурно вълната е била прекалено голяма за мене, заля ме и аз загубих самообладание — горчиво отбеляза Кони.
Хари не можеше да повярва, че тя ще загуби самообладание при каквито и да било обстоятелства, дори при сегашните особени и страховити случки. Как можеше да загуби самообладание, когато цялата бе изтъкана от самообладание, представляваше петдесет килограма живо тегло от самообладание?
Кони отмести очи, огледа улицата, приближи до азалиите и ги бутна с една ръка, за да намери скритото куче.
— На пипане не са като листа. По-твърди са. Като че от картон.
Хари застана до нея, наведе се и погали кучето. Паузата го бе сковала също както хората в бара.
— Козината му е като от жички.
— Струва ми се, че искаше да ни каже нещо.
— И на мене. Сега.
— Защото явно знаеше, че нещо ще се случи, когато се напъха под храстите.
Хари си спомни мислите си в тоалетната в „Грийн Хаус“: „единственият признак, че не съм попаднал в капана на приказките, е липсата на говорещо животно.“
Странно, колко трудно е да разбиеш представите на човека за собствената му нормалност. След сто години фройдистка психоанализа хората бяха свикнали да мислят, че нормалността е крехко притежание и че всеки е потенциална жертва на неврози или психози поради тормоз, изоставеност или дори стреса на всекидневието. Ако бе видял случките от последните тринайсет часа на филм, нямаше да повярва. Щеше да е убеден, че главният герой — самият той — би се огънал под напора на толкова много свръхестествени събития и срещи, съчетани със силна физическа болка. И все пак беше тук — всички мускули и поне половината стави го боляха, но умът му беше бистър.
После осъзна, че може би не е в състояние да прецени ума си. Колкото и невероятно да звучеше, не бе изключено вече да е овързан с каиши в психиатрия и с гума в устата, да не би да прехапе езика си в изблика на лудост. Притихналият, неподвижен свят може би беше само една халюцинация.
Много приятна мисъл, няма що.
Кони дръпна ръка от азалиите, но те не се върнаха в предишното си положение. Наложи се Хари да ги подреди така, че да закрият пак кучето.
Изправиха се и огледаха видимата част от Тихоокеанската магистрала, редиците фирми от две страни и тесните мътни пространства между сградите.
Светът представляваше огромен часовников механизъм със счупен ключ, скъсана пружина и ръждясали зъбни колела. Хари се помъчи да си внуши, че почва да свиква с особеното положение, но напразно. Ако наистина свикваше, откъде идваше студената пот по челото, под мишниците и надолу по гърба? Пълната тишина в нощта не успокояваше, защото зад привидното спокойствие се таеше натрупано насилие и внезапна смърт. С всяка несекунда ставаше все по-зловещо.
— Омагьосване — каза Хари.
— Какво?
— Като в приказките. Целият свят е омагьосан.
— А къде, по дяволите, е вещицата? Ето това искам да знам.
— Вещици има в приказките. А тук има магьосник, вещер.
Кони вече беснееше:
— Няма значение. Къде е той, по дяволите? Защо си играе с нас и още не се показва?
Хари погледна ръчния си часовник и се убеди, че червеният индикатор за секундите още не примигва и часът не се е променил — един и двайсет и девет.
— Всъщност дали се бави или не зависи от това как гледаш на времето. Вероятно може да се каже и че изобщо не се е забавил.
Кони също погледна часовника си — един и двайсет и девет.
— Добре, хайде да помислим. Или смяташ, че той чака да го потърсим?
Някъде в нощта се чу първият страничен звук, откакто настъпи Паузата. Смях. Ниският, стържещ смях на „голема“-скитник, който бе изгорял като лоена свещ в апартамента на Хари и после пак се появи да ги притиска в къщата на Ордегард.