Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Нора имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Приятелството й с Марго, което бе тръгнало така лошо, тъкмо бе започнало да разцъфтява. Нейната смърт представляваше трагедия в истинския смисъл на думата — тази жена бе толкова смела, с такова чувство за правдивост.
Службата свърши и тълпата започна да се оттегля към пътеката, където бяха паркирани колите. Във въздуха се издигаше мразовит полъх. Нора погледна часовника си: десет часа. Трябваше веднага да се връща в музея, да завърши последните приготовления преди откриването.
Когато се обърна и понечи да тръгне, видя един мъж, облечен в черно, да се приближава; след няколко минути беше зад нея. Той изглеждаше съсипан от скръб и тя се запита дали Марго не бе имала и други близки роднини.
— Нора? — долетя ниският глас.
Нора се стресна и спря.
— Не спирайте, моля.
Тя продължи да върви, обхваната от нарастваща тревога.
— Кой сте вие?
— Агент Пендъргаст. Защо излязохте навън, въпреки предупреждението ми?
— Трябва да продължа да живея живота си.
— Няма да можете да го живеете, ако го изгубите.
Тя въздъхна.
— Искам да знам какво се е случило на Бил.
— Той е в безопасност, както ви обясних. Вие сте тази, за която се безпокоя. Представлявате отлична мишена.
— Мишена за какво?
— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви уверя, че трябва да предприемете мерки да се защитите. Би трябвало да се страхувате.
— Агент Пендъргаст, аз се страхувам. Телефонното ви обаждане ме уплаши до смърт. Но не можете да очаквате да захвърля всичко. Както вече ви казах, имам откриване, трябва да се приготвя за тази вечер.
Последва рязко, раздразнено издишане.
— Той убива всички около мен. Ще убие и вас. И тогава ще пропуснете не само откриването, но и остатъка от живота си.
Гласът, далеч от медения провлачен говор, който си спомняше, бе напрегнат и настоятелен.
— Трябва да поема риска. Ще бъда в музея през останалата част от деня, изложбената зала е под строга охрана. А след това вечерта ще съм на тържественото откриване, заобиколена от хиляди хора.
— Строгата охрана не го спря преди.
— Кой е той?
— Както ви споменах, да ви кажа повече означава само да ви изложа на по-голям риск. О, Нора, какво трябва да направя, за да ви предпазя!
Тя залитна, шокирана от отчаянието в гласа му.
— Съжалявам. Вижте, не ми е в природата да бягам и да се крия. Твърде дълго съм работила за това откриване. Хората разчитат на мен. Разбирате ли? Нека утре говорим отново за това. Само не днес.
— Така да бъде. — Непознатият силует се отдалечи — странно колко малко приличаше той на онзи Пендъргаст, когото Нора си спомняше — сля се с групата хора, които крачеха към колите си и след малко вече го нямаше.
45
Д’Агоста спря пред офиса на Хейуърд, почти страхувайки се да почука. Болезненият спомен за първата им среща връхлетя в съзнанието му неканен и той с голямо усилие го прогони. Почука на вратата по-силно, отколкото възнамеряваше.
— Влез! — Самият звук на гласа й накара сърцето му да пропусне един такт. Той си пое дъх, натисна бравата и влезе.
Офисът изглеждаше много по-различно. Бяха изчезнали многобройните купчини листове, творческият безпорядък. Сега той представляваше въплъщение на безмилостна организация — и беше ясно, че Хейуърд работеше, живееше и дишаше за един-единствен случай.
Беше се изправила зад бюрото си — дребната й, стройна фигура изглеждаше още по-привлекателна в елегантния зелен костюм с капитански нашивки на раменете — и го гледаше. Погледът й бе толкова силен, че сякаш го отблъскваше назад. Той отмести очи.
— Седнете. — Гласът беше студено безразличен.
— Виж, Лора, преди да започнем бих искал само да кажа…
— Лейтенант — долетя отсеченият отговор, — извикан сте тук по полицейски задачи и ако се каните да кажете нещо, свързано с личния си живот, недейте — крайно неуместно е.
Д’Агоста я погледна. Не беше честно.
— Лора, моля те…
Лицето й се смекчи, но само за миг и тя заговори тихо.
— Винсънт, не причинявай това нито на мен, нито на себе си. Особено сега. Трябва да ти покажа нещо и ми е много, много трудно.
Това спря Д’Агоста.
— Моля, седни.
— Предпочитам да остана прав.
Последва кратка тишина, в която тя напрегнато се взираше в него. После заговори отново.
— Пендъргаст е жив.
Д’Агоста почувства, че изстива. Не знаеше за какво го бе извикала, дори не се бе осмелил да прави догадки, но това бе последното, което очакваше.
— Как разбра? — избърбори той.