Магия за кинжал
- Автор: Керр Катарина
- Серия: kingdom of deverry #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магия за кинжал». Краткое содержание книги:
Джил нямаше какво да възрази на тая грубовата реч. Наведе глава и смутено взе да върти юздите из пръстите си.
— Знам какво те тормози — продължи Кълин. — Мислиш, че не оценявам бойното ти умение, но едно е да въртиш меча на показ пред някой лорд, а съвсем друго да тръгнеш на истински бой.
— Така си е. — Джил надигна глава и опита да се усмихне. — Тате, наистина ли смяташ, че ме бива с меча?
— Наистина.
В усмивката й просветна тъй детинска радост, че сърцето му се сви. В подобни моменти Кълин усещаше как нейде от дъното на душата му се надига грозната мисъл, че може би обича дъщеря си повече, отколкото е редно. Той хвана юздите на коня, помогна й да се качи на седлото и изръмжа:
— Само недей да се дуеш от туй, дето го рекох. Още много има да учиш.
После поведе коня си към войската на Родри. Знаеше колко я е засегнал, но си забрани да поглежда назад.
Когато армията пое на юг, за да се срещне с обоза, Дрегид ги напусна. Джил отиде да се сбогува с него и той дълго тръска ръката й.
— Хиляди благодарности, девойче, и на теб, и на татко ти. И не само благодарности. Адски добре знам, че ми спасихте живота.
Дрегид пъхна в ръката й тежка кесийка, после изтича да подреди кервана. Вместо да отнесе парите на баща си, Джил реши да ги задържи. След края на войната пак щяха да им трябват пари, а ако тате узнаеше, незабавно щеше да пропие половината.
Когато отново настигна края на колоната, Джил се озова до Невин, който я поздрави тъй учтиво, че не можа да го отмине, както възнамеряваше отначало. Всички тия деомерски истории я плашеха; а най-много я ужасяваше това, че инстинктивно разбираше част от тях. Но за нейна голяма изненада, Невин се оказа добродушен старец със срамежливи сини очи и весела усмивка, облечен като прост селянин с платнена риза и кафяви бриги вместо дългите черни одежди с бродирани странни знаци, в каквито си го бе представяла.
Тъй като той беше странствал из кралството много повече и от нея, двамата взеха да разговарят за пътешествия. С напредването на деня този човек почна да й се струва като отдавна загубен дядо, когото само по нелепа случайност не е срещнала досега.
— Кажи ми нещо, дете — подхвърли Невин по някое време. — Баща ти изглежда удивително почтен мъж — толкова е грижовен към теб и тъй нататък. Знаеш ли какво го е принудило да хване сребърния кинжал?
— Не и на ваше място не бих му задала въпроса. А ме води със себе си, защото много обичаше мама. Разбирате ли, когато умря тя, бях още малка и нищо не разбирах. Тате просто дойде един ден и потеглихме. Но после често си мислех за това. Тате имаше страшно много пари, беше взел откуп за някакъв благородник. Обзалагам се, че е възнамерявал да заживеем заедно — може би да си купим чифлик или нещо подобно. А ето че пристига и я заварва мъртва. През онзи ден беше направо обезумял.
— Сигурно не е бил на себе си, горкият момък. Ех, богове, жестока шега си е изиграл Уирдът и с него, и с теб, и с майка ти.
В гласа на стареца звучеше тъй топло и искрено съчувствие, че Джил се изненада. Винаги бе смятала, че хора като един сребърен кинжал и незаконната му дъщеря са недостойни за вниманието на човек, изучаващ магическите науки. Ала като билкар Невин се грижеше за страданията на бедните. Така деомерът му ставаше някак по-човечен, макар несъмнено да си оставаше деомер и при самата мисъл за него тя изпитваше необясним ужас.
Късно следобед на три мили от морския бряг срещнаха обоза — дълга върволица от каруци, слуги и копиеносци. Тъй като каруците носеха пиво, лагерът тази вечер беше много по-весел. На следващия ден Кълин събуди Джил още в ранни зори.
— Приготвяй се за път, миличко — каза той. — Лорд Родри ще иска да прати вести час по-скоро.
— Добре, тате, ама все пак ми се щеше…
Кълин заканително вдигна длан и Джил побърза да си прехапе езика.
— Приятно пътуване — продължи той. — Като му дойде времето, пак ще се видим.
После се отдалечи с бърза крачка и Джил разбра, че повече няма да го види преди заминаването. По-добре; мразеше да се сбогува с него пред битка, защото от прощалните думи и двамата изпитваха мъчителното чувство, че може вече да не се срещнат.
През цялата сутрин армията се движеше бавно на запад. Невин и Адерин яздеха най-отзад, след каруците и слугите. Макар че Родри им предложи почетно място начело на колоната, те предпочетоха да изостанат, защото трябваше да бдят пред надвисналата заплаха. Всеки миг можеше да им се наложи да отбият настрани и да скочат от конете, тъй като дори и за могъщи майстори на деомера като тях бе невъзможно да изпаднат в транс върху седлото, без да се стоварят долу на пътя. Каквото и да разправят бардовете, деомерът си има ограничения.