Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
— Какво значи всичко това?
— Ти какво, май ме разпитваш?
— Какво става тук? — повиши тон Виктор. Дебелакът се надигна и изрита стола, но мъжът пред него вече бе понесен от познатата му яростна вълна. — Теб питам!
— Кажи „моля“! — подигравателно започна да се кланя Лакомника. — Помолѝ ме…
— Палячо! — изръмжа Виктор и замахна. Не се учуди, когато от дланта му излетя сияеща небесносиня нишка, подобна на воден камшик. Но не бе вода, не се огъваше, а като стрела прониза подскачащия дебелак и във вид на кървави пръски се разпиля по стената.
— Ох… ох… — Лакомника притисна пълни уродливи ръце към пробитите си гърди и застена. — Въх, уби ме… уби…
Гласът му затихваше, сланините се тресяха, безформената фигура се олюляваше, всеки миг готова да тупне върху масата или на пода върху млечната локвичка.
— Аз… — стресна се и изстина Виктор, гневният изблик някъде изчезна. Осъзнаването, че алхимикът сега ще рухне и умре, и тогава целият свят заедно с него ще стане мъртъв като декор, бе невероятно ярко… — Аз не исках…
Хвърли се към дребосъка, без да осъзнава защо — дали да помогне или да умре до него…
— Ха-ха-ха-ха! — задави се от възторг Лакомника. — Забележително!
Протегнатите длани на дебелака спряха Виктор, който замря на място. По гърдите на алхимика нямаше и намек за рани, дори мръсната риза бе непокътната.
— Гадина…
— Ама добре се позабавлявахме, а? — заврещя онзи, без ни най-малко да се притесни, изглеждаше повече от радостен. — Ти изобщо не ме разочарова, приятелче!
Яката лапа на дебелака потупа Виктор по рамото; за да го направи, Лакомника се изправи на пръсти и се протегна колкото можа нагоре.
— Само дето напредваш бавно — съобщи дебелакът. — Не, не ти диря кусури, влизам ти в положението, повярвай ми. Оттатък не ти е сладко, пък щом очи затвориш — и тук никаква почивка… Но имай предвид, че времето не стои на едно място. И Котлето ври. Та затова ти такова… мърдай по-живо. Следващия път.
Стаята, алхимикът, пролятото мляко — всичко се замъгли. За първи път Виктор усети мига на пробуждането не като рязко движение, не като стремителен скок от съновидението към реалността, а като плавен и спокоен процес. Сякаш нещо го изтегляше от един свят в друг през лепкав петмез…
— Виктор…
Той отвори очи.
Слънцето вече бе високо. Но мястото за спане бе избрано сполучливо — листакът на дърветата го пазеше добре от пряката светлина. Огънят беше почти угаснал, в пепелта тлееха въгленчета и се виеше тънък дим.
Тялото не го болеше изобщо.
До него бе приклекнала Тиел. С къса бяла пола и бяла блузка. Грижливо сресана. По нокътчетата й прясно искреше любимият й златен лак. Къде и кога успява да се преоблича и да се оправя това момиче?
Той мълком се пресегна и я хвана за ръката. Даваше си сметка, че ситуацията в момента отново ставаше двусмислена… или даже напротив — както е гол и след всичко преживяно — съвсем еднозначна, много по-ясна от гоненицата край огъня след Преминаването или престорените пъшкания в купето. Но в докосването му нямаше никакъв намек за интимна покана. Виктор просто искаше да усети до себе си живо присъствие.
— Силно ли си изпати? — попита Тиел.
— Не личи ли?
— Не.
Виктор сведе поглед към рамото си. Нямаше и следа от синини.
— Отново сънувах сън. Гаден сън!
Тиел кимна, все едно напълно разбираше.
— Обърни се — помоли я той, — ще се обличам.
Тя послушно извърна глава. Виктор се изправи, с леко изумление усещайки, че не чувства умора, а и останалите следи от схватката бяха изчезнали. Бре, колко било полезно да се спи на чист въздух!…
След като обу дънките, той се почувства в правото си да дръпне поредното конско. Или поне да демонстрира, че се чувства засегнат.
— И онова одеве също ли беше необходимо?
— Кое? — без да се обръща попита Тиел.
— Да ме зарежеш в лапите на чалнати магове, дето за малко да ме разкъсат? Първо при моста… — Виктор взе да се разлютява. — Знаеш ли какво стана там? Как се измъкнах? Защо забърка цялата тази каша, Тиел? За да пукна в екологично чиста обстановка? Хубаво, ама ако питаш мен — предпочитам да живея в мръсния си град! Ти за играчка ли ме мислиш? Плюшено мече с пружинка? Скимне ти — позабавляваш се, писне ти — забравяш ме на пешеходната пътека на червен светофар! А? Говори де, момиченце!
— Течението ме отнесе, Виктор. Не можах да му се противопоставя. Аз дадох всичките си сили на теб.