Клетка

Том спря да чете и заговори с благ глас, който изплаши Клей повече и от най-страшното предупреждение:

— Съзнаваш, че онези, които са се събрали в общината, по всяка вероятност са поели по много различни пътища, нали? Все пак са минали десет дни и светът премина през ужасни сътресения.

— Знам — задавено промълви художникът. Очите му пареха, в гърлото му се бе надигнала пулсираща буца. — И предполагам, че майка му най-вероятно е… — Вдигна рамене и махна с трепереща ръка към заобикалящия ги мрак. — Въпреки това обаче трябва да отида в общината и да проверя. Може да са оставили някаква бележка. Той може да е оставил някаква бележка.

— Да — рече Том. — Имаш право. После ще решим какво да правим по-нататък. — Продължаваше да говори със същия благ, успокояващ глас, и на Клей почти му се прииска приятелят му да се засмее и да изтърси нещо от рода на: „Стига си се заблуждавал, пич — наистина ли смяташ, че ще го видиш отново? Кога най-накрая ще приемеш шибаната реалност?“

Междувременно Джордан прочете бележката за втори път, а може би и за трети и четвърти. Въпреки че почти бе обезумял от тревога, Клей изпита странното желание да се извини на момчето за лошия правопис и пунктуация на сина си, но после си каза, че Джони е писал под ужасен стрес, приклекнал на верандата, докато приятелите му са наблюдавали втрещени как хаосът внезапно поглъща спокойното им градче.

Джордан вдигна поглед от листа и попита:

— Как изглежда синът ти?

Художникът се зачуди защо хлапето му задава този въпрос, но реши, че не иска да знае. Поне засега.

— Джони е малко по-нисък от теб. Изглежда закръглен, но е от възрастта. С тъмнокестенява коса.

— Не е кльощав. Нито пък рус.

— Не, така изглежда приятелят му Джордж.

Джордан и Том се спогледаха. Лицата им бяха мрачни, ала на художника му се стори, че забелязва облекчение в тях.

— Какво има? — възкликна. — Какво! Кажете ми.

— От другата страна на улицата — промърмори очилатият. — Не го видя, защото тичаше. През три къщи оттук. Слабо русо момче с червена раница…

— Това е Джордж Гендрън — каза Клей. Познаваше червената раница на Джордж тъй добре, както познаваше синята на Джони със светлоотражателните ленти отгоре й. — Когато бяха в четвърти клас, двамата с Джони направиха макет на пуританско селище за часа по история и получиха шестици. Джордж не може да е мъртъв. — Ала явно беше. Клей приседна на стъпалата (като в просъница чу познатото изскърцване) и с длани закри лицето си.