Подпалвачката
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Подпалвачката». Краткое содержание книги:
Какво се ражда от срещата между невинността и злото?…
— Само шестима от нас се измъкнаха. Разбягахме се. Търчахме през джунглата и сигурно съм свърнал по грешен път. Грешен път? Верен път? В тая шантава война човек не знаеше кой път е верният, тъй като нямаше ни една реална граница. Загубих другите. Все още се опитвах да намеря нещо познато, когато налетях на мина. Затуй лицето ми е такова.
— Страшно съжалявам — каза Чарли.
— Когато се свестих, те ме бяха пипнали — продължи Рейнбърд, вече изцяло в несъществуващите земи на пълната измислица. В действителност се бе свестил в Сайгонската военна болница със система на ръката. — Нямало да ми дадат никаква медицинска помощ, нищо такова, докато не съм им отговорел на въпросите.
Сега внимателно. Ако го направи внимателно, ще излезе на верен път: усещаше го.
Гласът му се извиси, объркан и горчив.
— Въпроси, през цялото време въпроси. Искаха да знаят за движението на войските… за снабдяването… за разгръщането на леката пехота… всичко. Не ме оставяха на мира. Непрекъснато ми висяха на главата.
— Да — пламенно откликна Чарли и сърцето му радостно заби.
— Все им разправях, че нищо не знам, нищо не бих могъл да им кажа, че съм само един въшлив редник, просто една бройка с раница на гърба. Не ми вярваха. Лицето ми… болката… падах на колене и молех за морфин… те казваха после… след като съм им кажел, можело да получа морфин. Можело да бъда лекуван в добра болница… след като съм им кажел.
Сега ръката на Чарли беше тази, която стискаше. Тя виждаше студените сиви очи на Хокстетър и как той й посочва металната табличка, пълна с къдрави стърготини. „Мисля, че ти знаеш отговора… ако ги запалиш, веднага ще те заведа да видиш баща си. Можеш да бъдеш при него след две минути.“ Този мъж с обезобразеното лице й бе станал близък, този възрастен мъж, който се страхуваше от тъмното. Тя смяташе, че разбира през какво е преминал. Познаваше болката му. И Чарли мълчаливо заплака за него в мрака и някак сълзите й бяха и за нея самата… всичките непролети сълзи от последните пет месеца. Бяха сълзи на болка и ярост за Джон Рейнбърд, за баща й, за майка й, за нея самата. Те изгаряха и измъчваха.
Сълзите не бяха достатъчно беззвучни, за да минат незабелязани край радарните уши на Рейнбърд. Той с усилие потисна още една усмивка. О, да, лостът беше добре подпъхнат. Упорити и лесни сейфове, но не и невъзможни.
— Те просто не ми вярваха. Накрая ме хвърлиха в една дупка в земята и там беше винаги тъмно. Беше една малка… стаичка, с щръкнали корени през пръстта… и понякога можех да видя малко слънчева светлина на два-три метра височина. Те идваха — навярно техният командир — и той ме питаше дали съм готов вече да говоря. Той разправяше, че там долу съм побелявал като риба. Че лицето ми започвало да се инфектира и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех… просех… кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината… като тази…
Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.
— Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да… знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си… — Рейнбърд простена. — Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.
— Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.
Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.
— Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.
— Какво ядеше?
— Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи — дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.
— Оо, отвратително.
— Те ме бяха превърнали в животно. — Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. — Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?
Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:
— Няма значение. Нали сме заедно.
— О, да — съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: — Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.