Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
— Няма ли да ме целунете за сбогом?
Вместо отговор той яхна чуждия кон и се упъти към вратата, където си сложи и старата кожена шапка на хотелиера. Сините му очи блеснаха за миг, после конят излезе в дъжда и пое неохотно по пътя към Гили. Тя не понечи да го последва, а остана в мрака на влажната конюшня, вдъхвайки мириса на конски тор и сено. Това й напомни за обора в Нова Зеландия и за Франк.
Тридесет часа по-късно отец Ралф влезе в кабинета на архиепископа папски нунций, прекоси стаята да целуне пръстена на своя шеф и се отпусна уморен в едно кресло. Едва след като почувствува върху себе си този топъл всевиждащ поглед, той си даде сметка колко странно трябва да изглежда, щом толкова много хора го бяха гледали учудено, откакто слезе от влака на централната гара. Забравил куфара си, който отец Уоти Томъс пазеше в презвитерството, той се качи на нощния пощенски влак в последните две минути и бе пропътувал шестстотин мили в студения вагон само по риза, панталони и ботуши, цял подгизнал, без да усеща студа. Едва сега се погледна, усмихна се печално и после вдигна очи към архиепископа.
— Извинете ме, ваше преосвещенство. Толкова много неща се случиха, че не ми мина през ум как изглеждам.
— Не се извинявайте, Ралф. — За разлика от предшественика си той предпочиташе да се обръща към секретаря си на малко име. — Според мен изглеждате много романтично и очарователно. Само че малко светски, не мислите ли?
— Без съмнение, да. Колкото до романтичното и очарователното, ваше преосвещенство, вие просто не сте свикнали с най-обикновеното облекло в Гилънбоун.
— Драги мой Ралф, ако ви хрумне да наденете и отшелническа власеница, пак ще съумеете да изглеждате романтичен и очарователен! Но дрехите за езда наистина много ви отиват. Почти толкова, колкото и расото, без да си правите труда да ме убеждавате, че не знаете отлично как то ви приляга много повече от черния костюм на свещеник. Имате особена и много привлекателна походка, а сте запазили и хубавата си фигура. Мисля, че за нея няма защо да се боите. Мисля си също така, че като ме извикат в Рим, ще взема и вас. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам какво впечатление ще направите на ниските пълни италиански прелати. Красива гъвкава котка сред въздебелички наплашени гълъби.
Рим! Отец Ралф се поизправи в стола си.
— Много тежко ли ви беше, Ралф? — продължи архиепископът, като ритмично гладеше с млечнобялата си ръка, обсипана с пръстени, копринената козина по гърба на мъркащата абисинска котка.
— Ужасно, ваше преосвещенство.
— Тези хора… Вие, изглежда, много ги обичате.
— Да.
— Всички еднакво ли обичате или някои повече от другите?
Но отец Ралф не беше по-малко ловък от началника си и беше прекарал с него вече достатъчно време, за да знае как действа мисълта му. Затова отби лукавия въпрос с измамна откровеност — ход, който бе установил, че веднага приспива подозренията на негово преосвещенство, чийто проницателен и коварен ум не можеше и да предположи, че външната проява на искреност може да скрие много повече, отколкото всякакво увъртане.
— Обичам всички, но както казахте, някои повече от другите. Най-много обичам едно момиче на име Меги. Винаги съм чувствал особена отговорност за нея, понеже семейството има толкова много синове, че нея съвсем я забравят.
— На колко години е тази Меги?
— Не знам точно. Някъде около двадесет може би. Но накарах майка й да ми обещае, че ще вдига от време на време глава от счетоводните си книги, за да се погрижи момичето да ходи и на танци, да се среща с младежи. Иначе ще похаби живота си в Дройда, което би било много жалко.
Той говореше самата истина; с безпогрешния си усет архиепископът веднага долови това. Макар да беше само три години по-възрастен от секретаря си, кариерата му не беше минавала през такива превратности, каквито беше изживял Ралф, и в много отношения той се чувстваше по-стар, отколкото Ралф би могъл изобщо да бъде: Ватиканът изсмукваше жизнените сокове на човека, ако той му се оставеше отрано, а Ралф бе запазил точно тези сокове, и то в изобилие.
Като поотслаби малко бдителността си, той продължи да наблюдава секретаря си и поднови своята забавна игра да отгатне как точно беше устроен отец Ралф де Брикасар. Отначало беше сигурен, че у него има някаква човешка слабост — ако не към едно, то поне към друго. С това очарователно лице и с не по-малко изящното си тяло той сигурно буди много желания, толкова много, че не би бил в състояние да се запази невинен или неуязвим. С течение на времето той се убеди, че има право, но само донякъде; Ралф очевидно не беше неуязвим, но наистина беше невинен. Така че ако отец Ралф имаше слабо място, то не беше плътта. Беше го събирал с умели хомосексуалисти, на които трудно би устоял, ако наистина беше такъв. Нищо. Беше го наблюдавал в компанията на най-красивите жени в страната. Пак нищо. Ни следа от интерес или желание, макар и да не подозираше, че е под наблюдение. Защото архиепископът невинаги го наблюдаваше лично, а използуваше за това и хора, които дори не бяха измежду секретарите.