Бурен живот

— Ето, пиши на плика „Частно и поверително“ и го изпрати незабавно до вилата на чичо ми.

— Това ще бъде направено, драги ми Лъмли. И то ме задоволява тъй много, както и теб. Действително си човек, на когото може да разчитаме. Мислиш ли, че ще бъде уредено?

— Нямам никакво съмнение в това.

— Добре тогава, довиждане. Лъмли, ела при мен, когато всичко е уредено, Флорънс е винаги доволна, когато те види. Казва, че никой не й доставя повече удоволствие. И аз съм сигурен, че това е една рязка хвалба, защото тя е едно странно момиче.

Лорд Саксингъм се оттегли.

„Флорънс била едва ли не щастлива да ме вижда! — каза си Лъмли, поставяйки ръцете си отзад, и започна да крачи напред-назад из стаята. — Вторият план започва да ми се усмихва зад напредващата сянка на първия. Ако мога да отстраня другите, обикалящи около моята братовчедка, докато бъда в положение да се предложа аз, тогава ще имам най-голяма победа в трите царства. Кураж, храбри ми Ферърс, кураж!“

Беше късно вечерта, когато Ферърс пристигна във вилата на чичо си. Той свари госпожа Темпълтън да седи до пианото в салона. Влезе тихо. Тя не го чу и продължи да свири. Гласът й беше тъй приятен и богат на топлота, че той се спря да послуша с възхитено учудване. Често, както сега, той идваше на гости, и беше станал вътрешен човек в къщата. Но никога не беше чувал госпожа Темпълтън да свири друго, освен черковни мелодии, а тази беше популярна мелодия. Забеляза, че чувствата най-после надвиха гласа й.

Тя изведнъж прекъсна свиренето и се обърна. Лицето й беше много тъжно, и Ферърс остана поразен. Той обикновено не беше любопитен за нещата, които не го засягаха отблизо, но сега почувства любопитство към тази меланхолична и красива жена. В нейния поглед се четеше такова себеотрицание, което говореше за някакъв траен спомен на горчиво минало; едно преждевременно съкрушено сърце говореше в очите й, в усмивката и изнурените й и нерадостни стъпки. Но тя изпълняваше ежедневните си леки задължения със спокойна и съвестна редовност, което показваше, че тъгата по-скоро потискаше отколкото смущаваше мислите й. Ако товарът й беше тежък, навикът изглежда я беше примирил да го носи безропотно. И чувствата, които Ферърс сега забеляза отразени в нежните й и хармонични черти, бяха от такова естество, каквото той само веднъж беше видял преди — първата вечер, когато поезията, която е ключът на паметта, очевидно беше открила гънка, спохождана от тъжни и смутени духове.