Наследникът (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът (Част II)». Краткое содержание книги:
Паркът се огласяше от детски викове, Даниела неволно попипа твърдия си, леко издут корем. В „Детский мир“ за малко не се разплака. За пръв път в живота си обръщаше внимание на децата, които сочеха с пръст по щандовете и шумно изразяваха радостта си. В душата й се промъкна неясен копнеж.
Над главите им плуваха перести облаци, тишината се нарушаваше само от големите дизелови камиони, които с тътен се носеха по близкия булевард.
— И сега какво ще правиш? — попита, без да я гледа Карелин.
— Искам да разбереш нещо, Михаил — вдигна глава тя. — От този момент нататък Малюта не означава нищо, независимо от това, което върша или говоря…
— Трябва ли да се досетя какво значи това? — погледна я внимателно той.
— Мисля, че отдавна си се досетил — простичко отвърна тя.
— Как ме разкри?
— Получих сигнал от Митре.
Карелин вече знаеше, че това е кодовото име на сър Джон Блустоун.
— Някъде в Хонконг са те разконспирирали…
На алеята изскочи куче, следвано от малко момиченце с протегнати напред ръце. Бузките му бяха зачервени, очите светеха от радостна възбуда.
— Искам да зная дали ме обичаш — прошепна Карелин и завистливо огледа щастливото дете. Гърбът му беше прав и скован. „Ще минат много години, преди това момиченце да се превърне в жена и да си задава въпроса, който в момента си задавам аз“, кой знае защо си помисли той. — И изобщо, обичала ли си ме някога?
— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако не си задаваме този въпрос — отвърна Даниела.
— Не съм грешник, Данушка — погледна я в очите той. — За мен е ужасно важно да го разбереш…
— И Русия ли мразиш?
— Мразя това, което Русия върши със своите поданици. И с всички хора, до които се докосне… За Русия се съди по делата й. Все още сме предишните сталинисти, макар да вярваме в противното. Много ни бива да се самозаблуждаваме.
— Не повече от другите народи, Михаил.
— Тук грешиш. Нашата способност за…
— Не желая да обсъждам с теб морала на нашата нация — остро го прекъсна Даниела.
— Решението си взех свободно, без никакъв външен натиск — прошепна той и отмести очи от лицето й.
— Ще отговоря на въпроса, който ми постави преди малко — ледено процеди тя. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо с това, в което си се превърнал!
Той се обърна и втренчи очи в малокалибрения пистолет със заглушител, който беше потънал в дебелия плат на палтото му. Беше между двамата, никой не би могъл да го види отстрани.
Даниела забеляза тъжното потрепване в зениците му.
— Така ли се освободи от другаря Малюта?
— Това е единственото разрешение, Михаил — прошепна Даниела, а в ъгълчето на очите й проблесна влага. — Между нас се трупат лъжи и нищо не може да промени този факт. Лъжите са част от професията ни. Знаехме това още от самото начало, нали? Сега вече е късно за промяна…
— Сигурна ли си?
— Сега притежавам цялата власт, Михаил… Всички онези ужасни тайни, които са направили Малюта силен и богат…
— Значи такава била работата — проточи той. — Взела си му не само снимките… Ти си от хората, които искат да притежават всичко. — Напразно търсеше следа от жизненост в хладните й очи. Уверил се, че няма да получи нищо, той с въздишка й предложи и остатъка от това, с което разполагаше: — Може и да знаеш кой съм, но не знаеш нищо за основната ми задача… — Очите му напуснаха мътно проблясващото дуло на пистолета и се спряха на лицето й. Силно и властно лице… Отново си спомни за митичната Цирцея, за убеждението си, че тази жена е точно копие на известната героиня от гръцката митология. Господи, с какво умение манипулира всеки и всичко, възхити се безгласно той. Поклати глава и устните му се раздвижиха: — Основната ми задача беше да те ликвидирам, Данушка… — Видя шока в очите й и побърза да разшири пробива: — Какво друго би могъл да иска Джейк Мейрък от мен?
Помълча малко, после се изправи:
— Сбогом, Данушка.
Даниела объркано гледаше високата му фигура, която си пробиваше път сред обзетите от възбуда деца. Дойде времето да се прибере у дома.
Часове по-късно си даде сметка, че е в кабинета си. Не знаеше как е дошла тук, не знаеше и защо… Това замаяно състояние й беше познато — преди години майка и беше претърпяла автомобилна катастрофа и се държеше именно така. Защо дойдох тук, вместо да се прибера у дома? После паметта й се върна.
Пристъпи към прозореца и отправи поглед в тъмната нощ. Небето беше обсипано с едри звезди и тя изведнъж изпита дълбоко задоволство от факта, че е тук и има възможност да им се възхищава. В центъра на града това беше невъзможно поради прекалено силното осветление. В представите й изплува площадът със златните куполи и високите крепостни стени, зад които се спотайваше властта. Една огромна власт, приклекнала като хищен звяр, готова да завладее света… Но Даниела вече притежаваше магическия камшик, с чиято помощ щеше да укроти този звяр…