Щиглецът

— Искам да кажа, след майка ти… — той помълча деликатно. — Това ще бъде ново начало.

Взирах се в чинията си. Беше сготвил агнешко с къри заради лимоновожълтия сос вкусът му напомняше по-скоро на френска, отколкото на индийска кухня.

— Не се страхуваш, нали?

Вдигнах очи.

— От какво?

— От това, че отиваш да живееш с него.

Замислих се над въпроса на Хоуби, взирайки се в сенките зад неговата глава.

— Не — отвърнах, — всъщност не.

По някаква причина, откакто се бе появил отново, баща ми се държеше по-непринудено, изглеждаше по-спокоен. Не можех да го отдам на факта, че бе спрял да пие, защото поначало, когато не пиеше, баща ми ставаше мълчалив, почти видимо натежал от потиснатост, и толкова избухлив, че винаги внимавах да стоя настрана от него.

— Казвал ли си на още някого онова, което каза на мен?

— За…

В смущението си сведох глава над чинията и хапнах малко от кърито. Всъщност, ако човек приемеше факта, че не е къри, беше доста вкусно.

— Струва ми се, че той вече не пие — казах в последвалото мълчание. — Това ли имате предвид? Изглежда по-добре. Така че… — обзет от неловкост, не довърших изречението. — Да.

— Харесва ли ти приятелката му?

Наложи ми се да обмисля и този отговор.

— Не знам — признах после.

Хоуби мълчеше дружелюбно. Посегна към чашата с вино, без да откъсва очи от мен.

— Аз всъщност изобщо не я познавам. Предполагам, че е окей. Не мога да разбера какво харесва той у нея.

— Защо?

— Ами… — не знаех откъде да започна. Баща ми умееше да се държи очарователно с „дамите“, както се изразяваше той, отваряше вратите пред тях, докосваше леко китките им, когато искаше да подчертае някое свое изказване; виждал бях как някои жени се разливат от възторг пред него — гледка, която наблюдавах хладно, питайки се как е възможно човек да се хване на такива прозрачни номера. Все едно да гледаш малки деца, заблудени от евтините трикове на някой илюзионист. — Не знам. Струва ми се, защото бих предположил, че тя ще е по-хубава, нещо такова.