Пътуване през спомени

Тъкмо всички се нагласиха да лягат, когато откъм конете се чу животински вой.

— Мамка му! Да не би да са вълци? — скокна унасящият се Ехоу.

— Ще проверя — побърза да напусне огъня отговорникът за конете, който не понасяше тягостната атмосфера в лагера.

В същия миг Лилиен отвори очи, разбудена от виенето, и започна да се гърчи в опит да се освободи от веригите си.

— Нямаш шанс, малката! — гавреше й се Стийл.

— Защо й го причиняваш? — попита Ллойд, който чак сега забеляза, че жената на практика е пленница на мъжагата.

— За да й спася живота.

— Глупости! — извика тя. — Скар никога нямаше да ме нарани.

Стийл предпочете да не й отговаря, вместо това обърна погледа си към задаващия се от проверката на конете мъж. С ръцете си придържаше не вълк, а куче. Онова дръгливо куче, което Хлебарката водеше със себе си.

— Защо, в името на Камъка, си домъкнал тази гадина? — възкликна Ехоу.

— Не викай толкова! Благодарение на сръчността ми, тази вечер няма да стоим с празни стомаси.

Един от главорезите на Гилдията се закикоти и извади огромен нож от колана си.

— Изроди! Пуснете животното! — крещеше обезумялата Лилиен.

— Още ли сме боен отряд? Мисля си, че по̀ би ни подхождало да сме някоя циркова трупа… — подхвърли саркастично Стийл.

Ехоу се забавляваше на сцената, в която двамата брадати мъже със сплъстени коси се туткаха около горкото животно.