Сибола гори

— Ей, капитане — повика го Еймъс, идващ от една странична стая, където бяха настанени колонисти. — Имаме проблем.

— Още един ли? По-лош от опустошителната буря, дето се е насочила към нас?

— Е, не чак толкова. Преброихме хората и изглежда, семейство Далк липсва.

— Сигурни ли сме в това?

— Съвсем — отвърна със свиване на рамене Еймъс.

Керъл видя, че говорят, и се насочи към тях.

— Сто процента — включи се в разговора тя. — Клей Далк беше в града за припаси, когато го предупредихме. Отиде да вземе жена си и дъщеря си. Къщата им е чак на другия край. Трябваше да пратя някого с тях, но не се сетих…

— Имала си достатъчно работа — успокои я Холдън. — Колко далече е къщата им?

— Три километра — отвърна Еймъс. — Смятам да ида с тия момчета и да видя дали ще можем да ги открием.

— Почакай малко — спря го Холдън. — Не съм уверен, че ще успеете да изминете шестте километра дотам и обратно за времето, което ни остава, камо ли да търсите хора.

— Шефе, няма да оставим онова малко момиченце — изтъкна Еймъс. Говореше привидно спокойно, но Холдън долови скритата в гласа му заплаха.

— Добре — предаде се той. — Но нека първо се свържа с „Роси“, за да проверя как се развиват нещата. Изчакай поне това.

— Хубаво — съгласи се Еймъс. — И бездруго отидоха да търсят пончо за момичето.

Холдън напусна голямото помещение и пое по коридорите в търсене на входа. Чуждоземната постройка беше лабиринт от свързани тунели и стаи. Докато вървеше, той извади ръчния терминал.

— Алекс, тук Холдън, чуваш ли ме?

Звукът, който дойде в отговор, бе примесен с пращене и пукот от масивната атмосферна йонизация, но все пак Холдън успя да различи гласа на Алекс:

— Тук Алекс. Какво става?

— Докладвай за обстановката. Колко близо е до нас?

— О, шефе, достатъчно е да погледнеш на запад — страхът в гласа на Алекс бе осезаем въпреки статичния шум.

Холдън излезе от централния вход на руините и погледна към бавно залязващото слънце.

Черна завеса скриваше хоризонта докъдето му стигаше погледът. Движеше се толкова бързо, че дори от десетки километри разстояние изглеждаше сякаш препуска към тях: тъмна, търкаляща се планина, озарявана от светкавици. Земята под краката му се тресеше и подскачаше и Холдън си спомни, че звукът се движи по-бързо през твърда повърхност, отколкото по въздуха. Вибрациите, които усещаше, бяха като далечни бойни викове на задаващата се стихия. Той още оглеждаше хоризонта, когато долетя нарастващ рев.

— Какво е положението? — попита Еймъс, който тъкмо бе излязъл в коридора. Вече си слагаше раницата. Зад него стояха няколко колонисти, с изражение на страх и надежда на лицата.

— Закъсняхме, човече — поклати глава Холдън. — Закъсняхме.