Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Понечи да го каже, но никакви думи не излизаха. Усмихна се лекичко, примигна и удивена, усети прилива на горещи сълзи, които щяха да рукнат всеки момент. Междувременно Люси се беше извърнала и ровеше в джобовете си за нещо, а Сафи се постара да възвърне самообладанието си, погледна крадешком към прозореца и проследи с поглед как една черна птица се рее, понесена от невидимо топло въздушно течение.
Тя примигна отново и всичко пак се покри с матов лак. Колко нелепо беше да плаче! Дължеше се на неувереността й, на проклетите омразни прозорци!
— Ще ми липсвате, госпожице Сафи. Всички вие. Половината от живота си прекарах тук, в Милдърхърст, винаги съм мислела, че ще остана до края на дните си. — Леко колебание. — Не звучи ли малко налудничаво?
— Да, много налудничаво — усмихна се Сафи през сълзи и отново стисна медальона си с пръсти.
Люси страшно щеше да им липсва, но не това беше единствената причина Сафи да плаче. Вече не отваряше медальона, не се налагаше да поглежда снимката, за да си представи лицето му. На младия мъж, в когото беше влюбена и който беше влюбен в нея. Пред тях се простираше бъдещето, всичко изглеждаше възможно, всичко. Преди да й бъде отнето…
Обаче Люси не знаеше тези неща, а дори да знаеше, ако през годините се беше досетила за едно–друго и ако беше свързала късчетата в печална картина, беше достатъчно учтива, за да не го споменава. Дори сега.
— Сватбата ще бъде през април — тихо продължи тя и подаде на Сафи плика, който беше извадила от джоба си. Оставката й, разбра Сафи. — През пролетта. В селската църква, съвсем малка сватба. Нищо особено. Много ще се радвам да остана дотогава, но ще разбера, ако… — В очите й вече имаше сълзи. — Много съжалявам, госпожице Сафи, че не ви предупредих по-рано. Особено в такива времена, когато трудно можете да намерите прислуга.
— Глупости — възрази Сафи. Потръпна, внезапно усетила течението с влажната си буза. Извади кърпичката си и попи сълзите, после забеляза петната от пудра за лице по плата. — О, боже — възкликна с престорен ужас, — ама че ужасно изглеждам! — Усмихна се на Люси. — Така, стига толкова извинения. Да не си посмяла дори да си го помислиш и престани да плачеш. Любовта е нещо, заради което трябва да се празнува, а не да се плаче.
— Така е — съгласи се Люси, но изобщо не приличаше на влюбена жена. — Добре тогава.
— Добре тогава.
— Продължавам напред.
— Да.
Сафи не пушеше, не понасяше мириса и вкуса на тютюна, но в този момент й се искаше да запали цигара. За да прави нещо с ръцете си. Преглътна, поизправи се и както правеше често, почерпи сила, представяйки си, че е Пърси…
Божичко! Пърси.
— Люси?
Икономката се извърна от мястото, където прибираше празните чаши от чая.
— Ами Пърси? Тя знае ли за Хари? Знае ли, че ни напускаш?
Лицето на икономката пребледня и тя поклати глава.
Стомахът на Сафи се стегна от настанилото се притеснение.
— Може би трябва да…
— Не — отвърна Люси с тънка храбра усмивка. — Не. Аз трябва да го направя.
4.
Пърси не се прибра у дома. Не отиде и в общинската зала, за да помага в разпределянето на консервите с царевица и говеждо. Сафи по-късно щеше да я обвини, че нарочно е забравила да вземе някое от евакуираните деца, че изобщо не е искала да приберат дете у дома, но макар в последното обвинение да имаше зрънце истина, нежеланието на Пърси да се появи в онази зала изобщо не беше свързано със Сафи, а с клюките на госпожа Потс. Освен това, както напомни на близначката си, накрая всичко се беше наредило: Джунипър, скъпата и непредсказуема Джунипър случайно се озовала в залата и така избрала Мередит за замъка. А междувременно Пърси, потеглила за срещата на женската доброволческа организация леко зашеметена, забравила колелото си и поела пеша по главната улица, вирнала глава, с уверена походка и в очите на всички — с вид на човек, който има в джоба си списък със стотици задачи, които трябва да изпълни преди вечеря. Без да издава с нищо, че е ранена, че е само бледо копие на някогашната си личност. Така и не разбра как се озова във фризьорския салон, но точно там я отведоха изтръпналите й нозе.
Косата на Пърси беше дълга и руса, но не толкова дълга като на Джунипър и толкова златиста като на Сафи. Пърси нямаше нищо против този факт, никога не беше обръщала голямо внимание на косата си. Сафи носеше своята дълга, понеже беше суетна, Джунипър не се грижеше за своята, понеже не беше грижовна, а Пърси просто се съобразяваше с предпочитанията на баща им. Той беше убеден, че момичетата трябва да бъдат красиви и че особено неговите дъщери трябва да имат дълга коса, която се стеле на вълни по гърба.