Мрачни дни [bg]

— Добре са — обади се Скарабей, загледан в играта на терена. — Живи и здрави. Такива и ще си останат, ако правиш, каквото ти казвам.

— Пусни ги — каза Гилд. Нямаше дъх да говори повече.

— Били Рей е с тях и заедно гледат телевизия. Щом взривиш бомбата, синът ми ще ги освободи. Нямаме причина да ги убиваме, Върховен маг. Семейството ти никога не ни е сторило зло.

— Няма да убия всички тези хора.

— Ще ги убиеш.

— Ти си луд.

— Това вече го каза. Гилд, ти не харесваш смъртните. Доколкото те познавам, никога не си ги харесвал. Време е да нарушиш правилата, Върховен маг.

— Няма да го направя.

— Не само, че ще го направиш, но ще го направиш през следващите три минути, защото иначе Били Рей ще убие жена ти и дъщеря ти.

— Това не е отмъщение. Хората на стадиона също не са ти сторили нищо. Няма нужда да ги убиваш. Дори нямаш желание да ги убиваш. Ако искаш да ме накараш да си платя за делата си, добре, накарай мен да си платя. Не невинните. Не семейството ми.

— Всички сте част от моя план. След 80 000 мъртви всички Убежища по света ще проумеят колко са слаби, колко уязвими са. След края на войната с Меволент Убежищата трябваше да бъдат разпуснати до едно. Нямаме нужда от вас, старейшините, дето седите в префърцунения си Съвет и се избирате един друг на властови позиции, за да упражнявате власт над нас, останалите. Аз не обичам други хора да ми казват какво да правя. Когато това става, имам голям проблем. Подобна система дава големи фалове. Съдебни грешки например. Същата тази система ме онеправда и ме прати в затвора за убийство, което не съм извършил, и по тази причина аз ще пратя тебе в затвора за убийството на 80 000 безпомощни смъртни. Да видим на теб колко ще ти хареса да прекараш остатъка от живота си в килия. Върховен маг, имаш на разположение две минути да излезеш отпред на терена. Мисля, че е време да тръгваш.

Гилд не можеше да си поеме въздух и да заговори, а Скарабей върна поглед към играта. Гилд се изправи, Механизмът на опустошението все така беше в ръката му. Стори му се, че чувства как бомбата пулсира със свой собствен, тих и ужасяващ живот, но после отхвърли тази мисъл. Предметът няма разум, нямаше съвест. Предметът не е зъл, той е просто предмет. Човекът, който би задействал такъв предмет обаче, вече_ трябва да е зъл_.

Пътят между мястото му и тунела, през който влизаха и излизаха играчите, беше свободно. Би могъл да се промъкне и да излезе на терена, преди някой да го усети. Хвърли поглед към Скарабей. Старецът вече не се усмихваше. Беше спокоен пред лицето на надвисналата смърт. Разбира се. Точно нея беше чакал през последните двеста години.

Гилд пое сред седалките, очите му бяха приковани право напред. Не желаеше да поглежда към морето от лица наоколо. Искаше му се да можеше да заглуши и шума — виковете, пеенето, тътена на живите хора — но в същото време не беше сигурен, че би го заглушил, ако действително беше в състояние да го стори. Той беше човекът, на когото предстоеше да извърши една от най-чудовищните постъпки, която историята би видяла някога. Не трябваше ли вече да страда? Не трябваше ли да се моли болката да започне възможно най-рано?