Книга за изгубените неща [bg]

Задал се завой. Пред Дейвид хоризонтът изпъквал, леко обагрен в меки жълтеникави тонове, и той се досетил, че кралският замък е вече наблизо. Тогава се ободрил, дошло му настроение, а и като че почувствал прилив на нова енергия. Побутнал с колене Сцила, давайки й знак да увеличи темпото, макар и двамата да били гладни и уморени. Сцила минала в тръс, сякаш подушвала сено, прясна вода и топъл обор за почивка. В следния миг обаче Дейвид я спрял и внимателно се ослушал. Счуло му се нещо, макар и да било възможно да е и далечен вятър, въпреки че нощта била тиха. Изглежда, и Сцила усещала нещо, защото изцвилила и неспокойно потропвала с копитата по пътя. Дейвид я потупал по хълбока, опитвайки да я успокои, но в същия миг и той усетил напрежение.

— Тихичко, Сцила — помолил той.

Но сега го чул по-силно и ясно. Някъде виел вълк. Не можело с точност да се определи разстоянието, защото снегът заглушавал звука и създавал измамни усещания, но щом го чувал, без да напряга слуха си, какво тогава? Значи не е далеч и това изобщо не се харесало на Дейвид. Откъм гората чул други шумове и веднага измъкнал меча, представяйки си белите зъби, розовия език, зейналата вълча паст и щракащите й челюсти. Само че насреща му се задал не друг, а Гърбушкото. В ръка държал дълъг и тънък, закривен кинжал. Дейвид повдигнал меча, острието насочил право към гърбатия, очите му сурово измервали приближаващата фигура.

— О, я си прибери оръжието — обадил се Гърбушкото. — От мен няма защо да се страхуваш.

Но Дейвид задържал меча все така насочен и с удоволствие констатирал, че ръката му не трепва. Това не учудило новодошлия.

— Добре де — рекъл той. — Както искаш. Но да знаеш, че вълците идват. Не зная колко време ще мога да ги задържа сам, но ще е достатъчно, за да стигнеш до замъка. Само че ще вървиш единствено по пътя и няма да се изкушаваш да търсиш преки пътеки, защото могат да те отведат не там, където трябва.

Проехтял вой отново и отново, сега вълците явно били повече от един.

— А вие защо ми помагате? — запитал Дейвид.

— Аз ли? Че аз още от началото ти помагам — отвърнал Гърбушкото. Само че ти си прекалено самонадеян да го разбереш. През цялото време вървях подпре ти и ти спасявах живота и все за да можеш да стигнеш до замъка. Хайде, отивай при краля. Той те очаква. Хайде, върви!

С тези думи Гърбушкото оставил момчето и тръгнал към гората, размахвайки кинжала със свистене, сякаш вече убива вълци. Стигнал до края на дърветата, но не навлязъл сред тях, а продължил да върви по края на гората. Дейвид го изпратил с поглед, сетне решил, че няма причини да не последва съвета му, и побутнал Сцила с колене. Гърбатият се сгушил в хралупата на огромен дъб и оттам със задоволство видял, че момчето потегля напред. Оказало се по-мъчно, отколкото смятал в началото, но все пак планът му се изпълнявал — момчето отивало точно там, където той искал. А това приближавало Гърбушкото до крайната му цел.