Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Спечелихме битката и завладяхме града, лекарю. Теламон изруга, че портите са все още затворени, но Птолемей му отвърна, че още нищо не е видял, Отведоха конете и Александър, сложил ръка на рамото на един прислужник, отправи алчен поглед към Тройната порта.
— Искам тук най-добрите разузнавачи — нареди той. — Нека наблюдават укрепленията.
— Защо? — попита Клит.
— Защото след малко ще бъдат изоставени. Александър отпи от виното си. Канеше се да продължи, когато се чу вик и се появи група пехотинци, която носеше кървав вързоп. Оставиха го в краката на Александър и го разгърнаха. Царят и приятелите му се събраха наоколо. Трупът беше обезобразен — меч беше отсякъл част от лицето му — зъби, устни, челюст.
— Ефиалт! — възкликна Александър. Той коленичи и докосна сплъстената от кръв коса. — Къде го открихте?
— Близо до моста.
— Той умря като воин — прошепна Александър и се изправи. — Искаше ми се да е на моя страна, но заради Тива между нас съществуваше кръвна вражда на живот и смърт.
Ефиалт беше облечен в туника. Очевидно бяха плячкосали бронята, ръкавиците и фустанелата му заедно с шлема, щита и сандалите.
— Облечете го в броня! — Александър погледна пръстите на омазания в кал труп. — Измийте тялото му, намажете го с благовонни масла и го погребете както подобава на велик воин.
Войниците взеха кървавия си товар и го отнесоха в нощта. Царят отново се загледа в укрепленията.
— Вижте — посочи той.
Всички насочиха поглед нататък. Светлините вече изчезваха. Настъпи странна, поглъщаща тишина, пронизвана от време на време от виковете на ранените или цвиленето на някой кон.
— Хефестион! Клит! Стройте войската! — Той се обърна и хвана ръката на Теламон. — Лекарю, върни се в лагера. Пийни малко вино и се наспи добре, а утре вземи колкото хора ти трябват и се върни във Вилата на Кибела, за да направиш необходимото.
Теламон измърмори благодарностите си и се заклатушка сред мрака, докато Александър крещеше заповеди на тръбачите и вестителите си.
Мемнон седеше под едно акациево дърво в градините на двореца. До него се търкаляше окървавената му и нащърбена броня. Бавно и внимателно той почистваше с мокра гъба потта и калта от лицето и тялото си. От време по време взимаше чашата, която един от телохранителите му подаваше, отпиваше от нея и му я връщаше. Седналият наблизо Оронтобат вече се беше преоблякъл. Вместо обичайните си разкошни одежди на персийски военачалник, този път се беше примирил с най-обикновени дрехи; щитът, мечът и шапката му лежаха на земята до него. Дворецът на градоначалника беше озарен от светлина, Писарите изгаряха ценните ръкописи, архиви, дневници — всичко, което нямаше да могат да носят.
— Ефиалт е мъртъв. — Мемнон се опитваше да говори спокойно. — Отстъпваше с мен назад към моста, когато беше обкръжен с войниците си от отряд щитоносци.
Той гневно погледна Оронтобат. Персиецът сякаш се беше състарил за часове — гладкото му лице се беше сбръчкало, помръкналите му очи блуждаеха. И той се беше бил смело.
— Всичко е загубено — прошепна персиецът.
— Все още можем да отбраняваме стените — отвърна Мемнон. — И да ги удържим.
Но още докато го казваше, пратеник притича през тревата, коленичи и прошепна нещо на ухото на градоначалника. Оронтобат се изправи със стиснати юмруци и закрачи напред-назад, удряйки се по бедрото. Навсякъде из градините се виждаха войници, които се съвземаха след кървавата битка при Тройната порта.
Някои от тях вече изчезваха в нощта и Мемнон не можеше да ги вини. Ако македонците проникнеха в града, персите можеше да бъдат пощадени, но Александър беше заявил, че всички гърци, които са се били срещу него, не могат да очакват милост.
— Колко хора ни останаха? — обърна се той към един от командирите.
— Няколкостотин.
Мъжът не беше намерил време да се измие от битката и лицето му представляваше маска от спечени кал и кръв. Мемнон почувства угризения и му подаде чашата си.
— Пий — каза той и посочи към кошниците с храна. — Възстанови силите си. Искаш ли да си тръгнеш?
Мъжът поклати глава.
— Ще остана с теб, господарю, каквото и да се случи. Никой от твоите войници няма да напусне Мемнон от Родос. — Той въздъхна уморено. — Рискувахме и загубихме. Но другия път може да спечелим.