Голямата скука
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #3
- Год: 1971
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Голямата скука». Краткое содержание книги:
Разбира се, моите мълчания бяха само едно от многото ни различия. Тя беше стегнато и, общо взето, свястно момиче, само че бе възпитана от леля си, една глупава еснафка, в култа към удобното семейно гнездо, като венец на човешкото съществуване. А аз, особено в ония години, не мислех за гнезда, макар теоретично да приемах ползата от тях и животът ми се представяше не като гнездо, а като път и може би затуй бях склонен да търся у жената по-скоро спътница, отколкото квачка. Така или иначе ние определено не се разбирахме по някои въпроси и когато се разделихме, тъкмо туй най-много ме вбесяваше, че макар да не се разбирах с това момиче, то до болка ми липсваше.
После, две години по-късно, наново я срещнах, едва завърнал се от някакво доста напрегнато пътуване зад граница. Маргарита возеше пред себе си количка и в количката лежеше едно шишкаво бебе и изобщо изглеждаше, че всичко е наред.
— Е, сега явно всичко вече е наред! — казах, след като се поздравихме и спряхме малко встрани, за да не блокираме улицата с бебешката лимузина.
— Мислиш ли? — отвърна Маргарита не твърде весело, понеже очевидно не бе в настроение да се докарва.
— Защо? Какво пак се е случило? — запитах с почти искрена изненада.
— Нищо, всичко е наред — повтори тя израза ми.
— Омъжена си, нали?
— Съвсем законно. С подписи, свидетели и всичко, което е необходимо.
— И мъжът ти не е пияница?
— Съвсем порядъчен човек…
— И детето, както виждам, е добре.
— Слава богу. Ако нямах детето…
Фразата, макар и недовършена, бе достатъчно красноречива.
— Какво става с филологията?
— Имам да взимам само два изпита. И това ще стане.
И навярно отегчена от въпросите ми, тя побърза да запита:
— А ти си още там, нали?
— Къде другаде?
— И все още ерген?
— Още, да. И сигурно — докрай. Нали знаеш, че изтървах влака.
— Глупости, че ти си съвсем млад човек — отвърна Маргарита, но изразът за изтървания влак очевидно не й беше неприятен.
Разменихме няколко все тъй банални взаимни информации, а после, както и по-рано, тръгнахме всеки по пътя си.
Видях я наново едва миналата година. Бе сив есенен предиобед и тя вървеше малко пред мене по насрещния тротоар и мъкнеше в ръце две големи мрежи с червени чушки. Беше много напълняла и вървеше някак тромаво и отпуснато и в първия миг помислих, че съм се припознал, защото Маргарита ходеше винаги спретната, а тая жена бе съвсем небрежно вчесана и облечена с някаква стара сива жилетка и въпреки хладния ден носеше обувки на бос крак. После, когато спря пред будката да купи нещо, видях, че не съм се припознал, и понечих да й се обадя, но отминах, защото реших, че може да се почувствува неловко.
Все пак тя имаше поне едно дете и може би дори вече две деца, а колкото до останалото, човек винаги мечтае за едно, а излиза друго и срещу това нищо не може да се направи.
Не зная дали защото се храня само с плодове, или защото тия плодове са гнили, или защото е гнила водата, която пия от локвата край бараката, но тая нощ ме втриса и аз се събуждам, колкото за да установя с пламнала глава, че ме тресе, а сетне отново потъвам в тежките вълни на бълнуването.
Когато се събуждам, навън вече е ден, но аз не знам заран ли е, или привечер, понеже часовникът ми е спрял, а небето е затиснато от плътни облаци, черни като дим.
Долните ми дрехи са целите мокри от пот и вестниците над тях също са мокри и аз си казвам, че трябва да се завия с нещо, защото истинска лудост е да лежа потен в такава влага и на такова течение. После се сещам, че няма с какво да се завия, и забравям за това.
В главата ми е съвсем ясно и вече почти не усещам тръпки, а само някаква отмала, сякаш тялото ми бавно се топи и трябва дълго да напрягам волята си, за да набера сили да се обърна на другата страна.