Битката за Фондацията

— Дорс! Какво става! Какво не е наред!?!

Притича към нея и в мига, в който я прихвана през кръста, тялото престана да й се подчинява и се отпусна в ръцете му. Вдигна я (тежеше повече, отколкото би тежала една обикновена жена с нейната големина, но в момента Селдън не го осъзна) и я положи на дивана.

— Какво е станало? — попита отново.

Тя му разказа, дишайки трудно, а гласът й от време на време се губеше, докато той бе прегърнал главата й и се опитваше да повярва в случилото се.

— Илар е мъртъв — рече Венабили. — Най-накрая убих човек… За пръв път… Това влошава нещата.

— Зле ли си повредена, Дорс?

— Много зле. Илар включи устройството си… на максимум… когато се втурнах към него.

— Могат да те пренастроят.

— Как? Никой… на Трантор… не умее. Трябва ми Данил.

Данил. Демерцел. Нейде дълбоко вътре у себе си Хари винаги бе знаел. Неговият приятел робот му беше осигурил защитник — друг робот, — за да бъде уверен, че психоисторията и семената на Фондациите щяха да имат шанс да пуснат корени. Единственият проблем бе, че Хари се влюби в своя защитник — всъщност в този робот. Сега нещата си дойдоха на мястото. Би могъл да отговори на всичките си човъркащи съмнения и въпроси. И някак си това нямаше никакво значение. Всичко, което имаше значение, беше Дорс.

— Не можем да си го позволим, скъпа.

— Трябва — очите на Дорс се отвориха и тя погледна Селдън. — Трябва. Опитах се да те спася, но пропуснах… нещо важно… сега кой ще те защитава?

Хари Селдън не успяваше да я види ясно. Очите му не бяха наред.