Чичо Томовата колиба
- Автор: Бичер-Стоу Гарриет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чичо Томовата колиба». Краткое содержание книги:
Така, унесен в мислите си, той заспа, и сънува чудни сънища, но се събуди от шума на много гласове и силно чукане на вратата. Той скочи и бързо отвори. Няколко мъже внимателно крепяха носилка, на която лежеше неподвижно човек, завит с плащ. Когато лампата освети лицето. Том нададе див вик от ужас и отчаяние, който прокънтя по всички коридори. Мъжете с тежки стъпки внесоха своя товар, в гостната, където мис Офелия още стоеше над своята плетка.
Сен Клер беше отишъл до кафенето да прегледа вечерните вестници. Докато четеше, двама пияни мъже се сбиха. Сен Клер и още неколцина се спуснаха да ги разтървават. Когато се опитваше да измъкне ножа от ръката на единия От тях, Сен Клер беше смъртно ранен в гърдите…
Къщата ехтеше от викове, писъци и плач. Слугите като обезумели скубеха косите си, плачеха и се тръшкаха на земята или объркани се суетяха наоколо и се вайкаха. Единствени Том и мис Офелия запазиха присъствие на духа. Мари имаше силен пристъп на истерия. По нареждане на мис Офелия една от кушетките в гостната набързо бе превърната в болнично легло и на него поставиха окървавеното тяло. Сен Клер бе в безсъзнание от силната болка и загубата на кръв, но благодарение на грижите на мис Офелия той скоро дойде на себе си. Сен Клер отвори очи и тъжният му поглед се плъзна по хората, по предметите и се спря на портрета на неговата майка.
Дойде лекарят и прегледа ранения. По израза на лицето му всички разбраха, че няма надежда, но той превърза раната с помощта на мис Офелия и Том всред риданията, плача и виковете на изплашените слуги, които се тълпяха пред вратата и прозорците на гостната.
— Сега всички трябва да се отстранят оттука. На ранения е нужен пълен покой. От това ще зависи всичко.
Сен Клер отвори очи и погледна втренчено към нещастните Същества, които мис Офелия и докторът се мъчеха да изблъскат от верандата.
— Бедни създания — промълви той и израз на горчиво разкаяние засенчи лицето му.
Слугите най-после отстъпиха пред увещанията на мис Офелия, че господарят им ще оздравее само ако те бъдат много тихи и не го безпокоят.
Сен Клер едва говореше. Той лежеше със затворени очи… Изведнъж той хвана ръката на Том, който бе коленичил до него, и каза:
— Том, бедни приятелю.
— Какво има, господарю?
— Умирам — прошепна Сен Клер и стисна ръката му.
Смъртна бледност покри лицето му и то стана спокойно като на дете, което спи. След миг Сен Клер отвори очи, като че озарен от вътрешна светлина.
— Мамо — каза той и издъхна.
Глава XXIX
БЕЗЗАЩИТНИТЕ
Смъртта отне Сен Клер толкова млад — в разцвета на неговите сили, и така неочаквано, че всички бяха обзети от ужас и изумление. Из цялата къща, от всяка стая и коридор се чуваха плач и писъци на отчаяние.
Мари, която беше с много слаби нерви, не можа, да понесе страшния удар и през време на агонията на мъжа си получаваше непрестанно припадъци. Този, с когото я свързваха брачни връзки, се раздели с нея завинаги, без да може да й каже последно „прости“.
Мис Офелия с характерния си кураж и самообладание остана до леглото на умиращия до последната минута. Тя следеше с напрегнато внимание всеки негов трепет и правеше всичко, каквото още бе възможно, за да облекчи неговите страдания.
Отначало Том не помисли, че този неочакван удар го обрича на безнадеждно робство. Но мина погребението — с изобилие на черен креп, молитви и тържествени лица, и студените мътни води на всекидневието наново затекоха. Тогава изникна суровият вечен въпрос: „Какво да се прави сега?“
Този въпрос си зададе и Мари, когато, облечена в удобна домашна роба, седнала в голямото си кресло и окръжена от разтревожените слуги, разглеждаше мостри от креп и черни платове.
Същият въпрос си зададе и мис Офелия, която започна да отправя мислите си към своя дом на север. Ужасени и безмълвни си задаваха този въпрос и слугите, които много добре познаваха безмилостната и тиранична натура на господарката си, в чиито ръце те бяха оставени. Те също знаеха, че снизхождението, което проявяваха към тях, се дължеше не на господарката, а на техния господар, и че сега, след като той си отиде, няма какво да възпира тираничните прищевки на господарката, станала още по-раздразнителна поради скръбта.
Един ден, около две седмици след погребението, мис Офелия, която бе заета в стаята си, чу леко почукване. Тя отвори вратата.