Остров Крим

— Ето че се появи известна разлика — позасмя се Таня. — Нашите чекисти никога не биха си признали непълното всезнайство.

— Обаче — продължи Востоков — причините за вашата самоувереност са ми известни. Те са две. Първо, Андрей Лучников, една много могъща фигура на нашия остров. Втората, разбира се, е полковник Сергеев — Востоков не се сдържа — направи пауза, бързо погледна Таня, но тя само се позасмя, — между другото много компетентен специалист. Като стана дума за него, поздравете го от мен, ако го срещнете в близко време — той замълча, сякаш за да даде възможност на Таня да асимилира „смайващата информация“.

— Браво — каза Таня. — Защо така скромничите, маестро Востоков? Такава зашеметяваща информация, а пък скромничите.

— Не, не е точно така, Татяна Никитична — усмихна се Востоков. — Ни най-малко не скромнича. Информацията в наше време е второстепенна, не кой знае колко трудна работа. Много по-важно и много по-трудно е да проникнеш в психиката на проучвания обект. Аз например изпитвам голямо затруднение да разбера причината за истерията ви в „Уилкинсън, сина на Вилицата“. След като съм ви проучвал доста години, не мога да приема, че е било спонтанна дистония, някаква вегетативна буря…

Да, господин Востоков изпреварва с няколко точки другаря Сергеев.

— …В такъв случай, Татяна Никитична, дали ей тази дреболия не е станала причина за истерията ви?

Востоков извади от джоба на сакото си изключително елегантно портмоне и разхвърля върху масата няколко великолепни снимки. Таня и Бакстър в мекия сумрак на каютата, усмихват се един на друг с чаши шампанско в ръцете. Разсъбличането на Таня и Бакстър. Голата Таня в ръцете на стареца. Изкривените лица с капки пот по челото. Подписването на чека. Бащинската усмивка на Бакстър.

Отново всичко се помъти в главата й и викът се натрупа в гърлото зад някаква опъната до крайност мембрана. Тъмното море се плискаше на петдесетина метра от тях. Да се втурне към него, да изчезне, да се превърне във водна твар без мисли и чувства…

— …вече ви казах, че съгледвачеството не е най-мръсната работа, с която се налага да се занимаваме — започна да стига до нея гласът на Востоков. — Уви, това, което правя сега, е просто шантаж, не може да се нарече другояче. Мога само да ви уверя, впрочем това едва ли е важно за вас, че аз върша своята мръсна работа от идейни съображения. Аз съм руски аристократ, Татяна Никитична, и ние, Востокови, познаваме предците си още от…

— Аристократ — дрезгаво, сякаш в нея се бе вселил демон, изръмжа Таня. — Поне да си беше обръснал въшливата брада, гадино. Ами че аз с аристократ като тебе… — изведнъж й дойде на ум един московски „хамалски“ израз, — с такъв като тебе не бих срала дори.

Тя бръсна от масата плътните, май полароидни снимки и те излетяха като малко ято гълъби към черноморския мрак, преди да паднат върху камъчетата на плажа или да рухнат в джендемите, в казармите на нечистата сила, където им е мястото, преди да изчезнат, да се стопят в черната сладка нощ на капиталистическата джунгла, където и самият въздух е абсолютна порнография. Тя силно притисна слепоочията си, за да не вижда нищо, и залепи с длани ушите си, за да не чува нищо, в главата й се мярна дребната странна мисълчица, че в мига, когато освободи ушите си и отвори очите си, светът ще се промени и ще се издигне слънце, над топлото и мирно море ще изгрее утрото на социализма, онова лято в пионерския лагер на кавказкото крайбрежие, последното лято на детството й, един час преди треньорът по гимнастика — същият такъв гърдест, подобен на Востоков тип, само че без древноегипетската му брада — да й отнеме девствеността.