Измяната

— И защо да не ни вярваш? — попита Оуин.

Джуджето посочи Горат.

— Такива като него вече цяла година пресичат границата и ни създават проблеми. А почти бяхме забравили колко неприятни могат да са нашите съседи.

Горат също отметна качулката и се обади:

— Сигурен съм, че е както казваш, дребосък, но сега не е моментът да обсъждаме старата вражда между нашите два народа. Трябва час по-скоро да стигнем в Елвандар.

Джуджето се покатери на един камък и повтори:

— В Елвандар? Е, щом настоявате. Опасявам се обаче, че твоите далечни роднини горе ще те посрещнат с още по-голяма неприязън от джуджетата. — Погледна към Оуин и добави: — Дали случайно не носите пропуск или писмо от някоя важна клечка?

— И кое ти дава право да искаш подобни неща от нас, джудже? — възмути се Горат.

— Ами, първо, защото сте на моя земя, и второ — тъй като поне двайсетина от хората ми ви обкръжиха от всички страни, докато си бъбрим тук кротко. — Той подсвирна и отвсякъде се показаха джуджета.

Оуин не пропусна да отбележи, че са въоръжени до зъби.

— Ясно — каза той, бръкна под наметалото си и извади писмото на Катала, подпечатано с херцогски печат и приподписано от капитана на кралската крондорска гвардия.

Джуджето му хвърли един поглед, после му го върна и заяви с усмивка:

— Още отначало ви повярвах. Каквото и да приказват за моределите, те никога не са се отличавали с глупост, та не бих допуснал, че някой от тях ще се навре доброволно в ръцете ни. Елате, ще ви отведа в селото.

— В селото ли? — учуди се Оуин. — Да не сме близо до Калдара?

— На половин час път. Там ще обясните защо толкова сте се забързали за Елвандар.

— На кого да обясним? — попита Горат.

— На крал Долган — отвърна джуджето. — На кого другиго?

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Скоро се озоваха в малка закътана долина, насред която бе разположено китно селце с къщи от бял камък с остри покриви. Отправиха се към централната сграда, която бе и най-голямата. Когато спряха пред нея, джуджето заяви:

— Е, момчета, ние ще се погрижим за конете ви. Кралят ви чака в приемната.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Оуин.

Джуджето поклати глава.

— Не, имам по-важна работа. Сами ще се оправите. Вървете по коридора и ще стигнете при краля.

— Мога ли да узная името ти, джудже? — попита Горат. — Задължен съм ти за дружелюбното отношение.

Джуджето се засмя.

— Казвам се Юдел. Аз съм най-малкият син на краля.

Оуин отвори вратата. Помещението, в което влязоха, бе тясно и продълговато, с много врати от двете страни. На отсрещния край имаше проход към по-голяма стая. Двамата минаха по коридора и се озоваха в приемната, в която имаше четири големи маси. В най-близкия ъгъл седяха пет джуджета. Едно от тях се изправи и заяви:

— Аз съм Долган.

Оуин се поклони несръчно и каза:

— Ваше величество.

Долган махна небрежно с ръка и го поправи:

— Наричай ме просто Долган. — Донатъпка лулата си и я запали с димящ въглен. — Какво ви води в Калдара?