Джини
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джини». Краткое содержание книги:
— Мърдок е един от малкото мъже, които биха могли да ми помогнат сега. Ще видим какво ще стане — бе казал той.
Когато късно сутринта един куриер в ливрея донесе цветя и някакъв дълъг, плосък пакет, адресиран до Джини, Соня лично побърза да ги отнесе на доведената си дъщеря.
— Джини, виж! Куриерът чака отговор, иначе не бих те безпокоила.
На картичката бяха надраскани инициалите „С. М.“
— Господин Мърдок! О, Джини, мислиш ли, че се е върнал?
Момичето изглеждаше все още сънено и косите му в безпорядък се спускаха по голите рамене. Малко апатично тя разопакова обвития в луксозна хартия пакет.
Чу как Соня затаи дъх.
— О!
Върху кадифеното дъно блестяха огненочервени опали. Огърлица, гривни и дълги, висящи обеци, които щяха да й стигнат почти до раменете. И пръстен — един-единствен, огромен опал, обграден с перли и диаманти. Опалите носеха нещастие. Как би могла да забрави последния път, когато бе носила опали? Сгънат лист хартия със същите инициали под бележката:
„Един часа. Смит ще дойде да те вземе. Не забравяй ключа.“
Не Мърдок, а Стив. Безскрупулно използваше факта, че инициалите му съвпадаха с тези на Сам Мърдок.
О, как смееше… как само смееше? Тогава й хрумна нещо друго. „Нима Стив може да си го позволи? И защо мисли, че…“
Но още докато тези мисли се въртяха из главата й, Джини вече знаеше, че ще отиде.
Соня за пръв път не се възпротиви, а само й напомни, че не трябва да излиза сама.
Когато леката двуколка пристигна, Соня тактично бе останала горе, за да помогне на Джини да се приготви за излизането. За нейна изненада бе пристигнала благопристойна дама с маслинена кожа и почти изцяло скрита под тъмното боне коса. Името й било Мери Плезънт.
— Какъв джентълмен! Но, Джини, обещай ми, че ще внимаваш. Ако Иван научи…
— Иван почти във всичко е на едно мнение с господин Мърдок. Навярно нямаше да има нищо против.
— Е… — колебливият глас на Соня стана по-топъл. — Изглеждаш наистина прелестно. Чудя се, къде ли възнамерява да те заведе.
Разбира се, Соня не бе прочела сгънатата бележка.
„Още по-добре“, цинично мислеше Джини.
Новичката двуколка бе управлявана не от някой друг, а от самия Стив, все още дегизиран като телохранител на Сам Мърдок. Защо поемаше подобен риск? Що за тайнствена игра играеше?
Дори гласът му, докато й помагаше да се качи, бе безличен.
— Изглеждате изключително добре, принцесо. Пътуването мина в разговор с госпожица Плезънт, докато неусетно не спряха пред една внушителна къща на Вашингтон Стрийт.
— Нали ще ме посетите… и двамата? Принцесо, удоволствие бе да се запозная с вас.
Госпожица Плезънт изчезна и Джини остана сама. Въпреки прахчето, което бе изпила на тръгване, усети, че й се вие свят. Не знаеше как да реагира, нито какво да каже, така че запази мълчание, когато Стив обърна двуколката и вместо нагоре към хълма, потегли към пристанището. Този път щеше да го остави той да направи първата стъпка. Да й обясни… но колко рядко Стив си правеше труда да обяснява непредвидимите си постъпки!
Сега обаче в последния момент подхвърли през рамо:
— Ще се разходим с яхта. Надявам се, нямаш нищо против.
— Откога се тревожиш дали нещо ми е приятно или не?
— Навярно би трябвало да продължа да го правя. — Тъмните му очи искряха изпод широката периферия на шапката, засенчваща лицето му. Погледът му за кратко спря върху Джини. — Няма да хванеш морска болест, нали?
Преди момичето да успее да отговори, вече бяха спрели. Някакъв снажен чернокож се приближи и ухилен пое юздите.
— Вече мислех, че няма да дойдете. Но сега, когато вече сте тук, случихте чудесно време. Достатъчно силен вятър и никаква мъгла. Приятно прекарване!
Джини несъзнателно наблюдаваше Стив, сякаш пред нея бе някой непознат. Той скочи на земята, а сега й помагаше да слезе. Близостта му, начинът, по който я държеше през кръста, я обезоръжаваха. Прегръдката му й отне дъха и Джини вече нямаше сили да му отправи хапливата забележка, която бе на езика й. Да става каквото ще! Следобедното слънце сгряваше раменете и гърба й, от което усещаше почти опияняваща лекота.
Това чувство все още не бе я напуснало, когато малката яхта с бели платна се отдели от кея, навлизайки в залива. Слънцето се отразяваше в безчислените малки вълнички, които браздяха водната повърхност.