Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
— Да, опасен е — каза Нед. — Нали се беше опитал да удави Бъртрам в реката.
— Сигурен съм също, че той ни нападна в „Петкракия овен“ в Кале — каза Чосър. — Търсеше нещо, няма значение какво. Несъмнено е смъртоносен като змия. Но не вярвам той да е убил Анри дьо Гияк. Гонт казва, че работел за французите и всичките му действия го потвърждават. Но тъй като Дьо Гияк щеше да мине на страната на французите, те не биха имали сметка от внезапната му смърт.
— Тогава кой го е убил?
— Не съм сигурен.
— Съдейки по тона ти, имаш някакво предположение, Джефри.
Чосър се канеше да отговори, когато Жан Кадо влезе в стаята. След вчерашните откровения той сякаш отново се бе затворил в себе си.
— Мастър Джефри, трябва да дойдеш веднага в двора!
За втори път след малко повече от дванайсет часа Чосър застана пред вратите на катедралата. Потеше се в топлото утро. На вратата пазеха стрелци, но грубиянинът Бартоломю не беше дежурен. В замяна на това Хю Суинфорд отново беше тук, за да посрещне зет си.
— Какво става, Хю? Какво толкова спешно има?
— Един човек иска да те види. Гонт ми нареди да те повикам.
Не каза нищо повече, но Джефри го познаваше добре и не се учуди.
Този път Суинфорд го поведе към задната част на катедралата, където имаше още помещения, използвани от двора, както и пералня, и складове. Стигнаха до една заключена врата. Хю Суинфорд похлопа с юмрук и съобщи името си. Чу се как отвътре се превърта ключ и се дърпат резета. Вратата се отвори и Чосър забеляза трима-четирима войници в полумрака. Хю го подкани с жест да влезе и той пристъпи в стаята. Вратата почти веднага се затвори, оставяйки придружителя му навън.
Чосър и войниците стояха на каменна платформа, от която стълби водеха надолу в мрака. Площадката бе осветена от димящи факли. Въпреки горещината навън, тук беше студено и влажно.
— Той е долу, сър — каза един от пазачите и взе една факла.
Джефри, който вече можеше да предположи кой е „той“, безмълвно последва по стълбите войника, на чийто колан дрънчаха ключове. Озоваха се в каменен коридор с нисък сводест таван. Предположи, че това някога е било част от криптата или гробница. На трептящата светлина на факлата той забеляза тухлени стени, в които имаше врати. Тук беше още по-студено и влажно. Вече му се искаше да излезе навън, на чист въздух.
В края на коридора имаше по-голяма врата с желязна решетка на височината на очите. Отвън стояха още двама войници. Те се изпънаха, когато Джефри и придружителят му наближиха. Когато стигнаха до вратата, войникът каза:
— Дадохме му най-хубавата стая — смехът на войника наподобяваше кучешки лай. Той взе ключовете от колана си, избра един с опипване и го пъхна в ключалката. После отвори вратата.
От килията се чу шумолене и Джефри за миг си представи, че вътре се е скрил някакъв звяр, но после разумът му надделя и той различи една фигура, седнала до отсрещната стена и подпряла брадичка на коленете си.
— Един момент, сър. Вземи това.
Нещо тежко и неудобно беше тикнато в ръката му — какво ли беше? Аха, ниско столче.
— Той може да седи на сламата, но на теб трябва да ти е удобно. И това ще ти трябва.
„Това“ беше малка маслена лампа, вече запалена.
— Ще затворим вратата, ще си затваряме и ушите, но помни, че сме нащрек. И не се приближавай много до него, макар да е окован, за да си в безопасност.
Чосър се зачуди как ще си затворят ушите и същевременно ще са нащрек. Влезе в килията, чу вратата да се затваря зад него и да я заключват и се почувства също толкова затворник, колкото и обитателят на килията. От отвора между стената и тавана се процеждаше светлина и навлизаше мъничко чист въздух. Без да се отдалечава от вратата, Чосър сложи лампата на мръсния под. Чувстваше се глупаво, държейки дървеното столче, но и не му се искаше да седне на него. След миг колебание той го сложи близо до лампата. После застана с гръб към вратата, без да закрива зарешетения отвор. Осъзна, че прави всичко това, за да не срещне на очите на мъжа, свит в мрака, и да не проговори първи. Откъм отсрещната стена се чу шумолене и дрънчене.
— Не се тревожи, мастър Чосър, в безопасност си — каза мъжът, познат като Хюбърт или Янус. — Окован съм, както ти каза стражата.
Когато отново чу равния му, безцветен глас, Чосър се поотърси от притеснението си. Все пак, това беше просто човек, макар и окован като чудовище. Пазачите бяха съвсем наблизо. Хюбърт не можеше да му навреди. Въпреки това нямаше намерение да остава дълго тук.
— Защо си искал да ме видиш?