Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)». Краткое содержание книги:
— Няма защо да плачеш. Ти си моя жена и ще останеш такава, каквото и да се случи.
Тя го прегърна на свой ред през врата, сложи глава на рамото му и щастливо въздъхна:
— О, Цезаре, обичам те! Толкова е тежко да чакаш да пораснеш!
Подобна реакция го смая. Още повече го смая усещането за набъбналите й гърди, които го галеха през туника. Цезар опря брадичка в косите й, но внимателно я отдалечи от себе си, преди да е стигнал до онзи момент, при който всяко отстъпление е позорно.
— Юпитер няма човешка форма, та да слиза при нас — обясни Цинила като добро дете, което си е научило урока по религия. — Той е навсякъде, където е Рим. Затова и Рим е толкова велик и могъщ.
— Каква добра фламиника щеше да излезе от теб!
— Щях поне да се постарая… Заради теб. — Тя вдигна очи и изгледа мъжа си. — Щом Сула е поискал да се разведем, а ти си отказал, това означава ли, че ще те убие? Затова ли заминаваш, Цезаре?
— Той със сигурност ще се опита да ме убие, точно затова и заминавам. Ако остана в Рим, ще му бъде лесно да успее. Рим е пълен с неговите наемни убийци, а и никой не знае как точно изглеждат. Но в провинцията шансовете ми да оцелея са по-големи. — Започна да я люлее, както по времето, когато бе дошла да живее при тях. — Не трябва да се тревожиш за мен, Цинила. Дори Сула няма да успее да ме пречупи! А твоята задача е да не позволяваш на майка ми да се тревожи.
— Ще се опитам — обеща Цинила и го целуна по бузата. Още не й достигаше смелост и увереност да го целуне по устата, както правят големите.
— Чудесно! — зарадва се Цезар, остави я на пода и стана на крака. — Ще се върна, щом Сула умре.
Сбогува се и излезе.
Луций Декумий и синовете му вече бяха пред Квириналската порта. Две мулета чакаха да бъдат натоварени със сребърните монети. Отдалеч кожените кесии не личаха в дисагите: Луций Декумий бе натъпкал парите в калъфи за пергаментови свитъци.
— Надали си направил всичко това днес — усмихна се Цезар. — Така ли пренасяш собствената си плячка?
— Иди поговори с коня си — подкани го Декумий. — Но най-напред да ти подшушна нещо. Бургунд да товари в това време парите. — Той изгледа с такава злоба Бургунд, че огромният германец неволно отстъпи назад. — И да знаеш, разбойнико, че отдалеч не бива да се разбира изобщо, че вдигаш тежко. Искам да изглежда, така сякаш вдигаш перушина.
Бургунд кимна.
— Разбирам, Луций Декумий, като перушина.
— А ти ще сложиш останалия си багаж върху книгите… И ако момченцето реши да запрепуска в галоп, ти скачаш от гърба му и си стоиш при мулетата, ясно ли е?
Цезар беше прегърнал главата на коня си и тихо му нареждаше. Изчака багажът да бъде здраво вързан за самарите и чак тогава позволи на Бургунд да го качи на седлото.
— И умната, Паунче! — извика Луций Декумий срещу вятъра, от който очите му сълзяха. Подаде му ръка.
Цезар и сега не забрави добрите маниери: наведе се ниско, пое ръката на Декумий и я целуна.
— Бъди спокоен, татенце!
Скоро двамата с Бургунд се изгубиха зад пелената от сняг.
Германецът беше яхнал семейния кон на Цезарови, който струваше почти колкото Буцефал. Беше чистокръвна персийска порода, доста по-едър от конете, които се отглеждаха по бреговете на Средиземно море. Подобни животни рядко се срещаха из Италия, пък и не можеха да служат за друго, освен да носят на гърбовете си едри като тях ездачи. Мнозина земеделци или търговци биха гледали със завист подобен жребец и биха си мечтали да го впрегнат в кола или рало, защото конят е по-бърз и по-интелигентен от вола. Но за жалост персийските коне често сами се удушваха в хомота, защото при всяко по-рязко движение ремъците ги стягаха. За товарни животни персийските коне също не струваха, понеже изяждаха повече, отколкото би спечелил търговецът от търговията си. И все пак Бургунд се нуждаеше именно от такъв кон, тъй като обикновен не би могъл да го издържи под тежестта му.
Цезар поведе Бургунд и мулетата по пътя за Крустумерий. Въпреки мрака бегълците не си даваха миг почивка. Трябваше да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Рим на Сула. Спряха се едва на другия ден. Вече бяха стигнали Требула, недалеч от първия планински хребет. Градчето беше малко, но се славеше с голяма странноприемница, шумът от която се чуваше отдалеч. Цезар никак не се зарадва на мръсотията и на спарения въздух вътре.
— И все пак хората ти дават покрив и легло за през нощта — разсъждаваше той на глас, докато двамата Бургунд обикаляха предложените им стаи. Щяха да им правят компания няколко овчарски кучета и половин дузина кокошки.
Разбира се, двамата пътници привлякоха вниманието на съседите си по маса, които бяха все местни хора.