![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
- Разкажи ми повече за онази къща - помоли тя.
Той отново се замисли, преди да започне.
- Беше в неокласически стил - знаеш ли какво е това? - но все пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?
Тя поклати глава.
- Ели никога не говореше по тази тема.
- Звучи ми нечестно, Роуан.
Тя сви рамене.
- Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам тия идеи от главата и?. - Отпи малко кафе. - Преди последното си влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я. Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. - Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.
- После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на близките и? там. Адвокатът и? нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките и? пари бяха завещани на мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс. Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.
- Толкова е тъжно, Роуан.
- Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща. Какво те кара да си я спомняш сега?
- О, къщите там не са като къщите тук - каза той. - Всяка има индивидуалност, характер. А онази е… мрачна, масивна, нещо като великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната и? страна е досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво искам да кажа. Обикновено го виждах в градината… - Той се поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.
- Какво има?
- Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази къща. - Потрепери, сякаш му беше студено. - Не мога да си го обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.
- Какво може да е то? - попита тя внимателно.
- Нещо в онази къща - отвърна Майкъл.
- Но защо ще искат да се връщаш в онази къща? - попита тя, отново внимателно, без предизвикателство.
- Защото имам силата да сторя нещо там; имам силата да въздействам на нещо. - Той погледна към ръцете си, така жалки в черните ръкавици. - Сякаш всичко си идваше на мястото. Сякаш целият свят е направен от малки парченца - и внезапно огромен брой от тези малки фрагменти се наместват и ти виждаш… виждаш…
- Картината?
- Да, точно така, картината. Е, моят живот е бил част от по-голяма картина. - Той отпи още една малка глътка от кафето. - Какво мислиш? Луд ли съм?
Тя поклати глава.
- Звучи твърде специално, за да си луд.
- Специално?
- Искам да кажа специфично.
Той се изсмя някак стреснато. Никой през всички тези седмици не бе казвал нищо подобно. Тя смачка цигарата си.
- Често ли мислиш за тази къща през последните няколко години?
- Почти не съм се сещал - каза той. - Не съм я забравил, но и не съм мислил много за нея. О, от време на време, предполагам, когато съм си спомнял Гардън Дистрикт, сигурно съм се сещал и за нея. Може да се каже, че онова място е незабравимо.
- Но тази ти обсебеност не е започнала, преди да получиш виденията?
- Определено - отвърна той. - Има и други спомени за дома, но спомените за тази къща са най-натрапчиви.
- Значи, когато мислиш за онези видения, не си спомняш да е станало дума за къщата…
- Не, нищо определено. И все пак… - И ето го отново, онова усещане. Но внезапно той се уплаши от силата на предположението. Сякаш цялото нещастие на последните няколко месеца се връщаше. И все пак се чувстваше добре, че тя му вярва, че го слуша. Харесваше лекотата, с която владееше положението, първото нещо, което му направи впечатление в нея предната нощ.
Тя го гледаше, гледаше го сякаш чуваше и мислите му. Той си помисли за странните необуздани сили, как грозно объркваха всичко, вместо да го изясняват.
- Е, какво ми има? - попита той. - Питам те като лекар, като специалист по мозъци, какво мислиш? Какво да правя? Защо постоянно виждам онази къща и онзи мъж? Защо се чувствам длъжен да бъда там сега?
Тя се замисли, тиха, неподвижна, сивите и? очи бяха големи и фиксирани в някаква точка отвъд прозореца, дългите и? изящни ръце отново бяха скръстени. И тогава каза: