Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.

— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.

Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.

— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.

Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:

— Да, ваше преосвещенство.

— Как сте със здравето?

— Много добре.

— Участвали ли сте някога в нещо подобно?

— Никога.

— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.

След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.

— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.

— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.

— Тук е Ланкъстър Мерин.

— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.