Шестото измиране

„Къде бих могла да отида?“

Дори да се опиташе да избяга, местните познаваха джунглата много по-добре от нея и бързо щяха да я заловят.

Вдиша аромата на джунглата и се помъчи да пропъди ужаса си. Лекият ветрец зашепна в листата и донесе уханието на цветя, влажна пръст и зеленина. Като парков рейнджър тя не можеше да игнорира суровата прелест на това място и чудото на живота във всичките му безбройни форми — от дърветата, издигащи се нагоре към гъстия изумруден балдахин, до шумоленето на няколко маймуни в по-ниските клони и колоната мравки, пълзяща по дървото, което й пазеше сянка. Беше чела, че естествоизпитателят Е. О. Уилсън наброил над двеста вида мравки само на едно дърво в джунглата. Сякаш животът бе твърдо решен да запълни всяка ниша на този великолепен Едем.

Нещо по-едро се раздвижи наблизо и излезе от сенките само на метри от нея и Джена се стресна.

Жената с абаносова коса пристъпи напред. Подобно на мъжете, единственото ѝ облекло се състоеше от кафяви къси панталони, които се сливаха с цвета на кожата ѝ. Носеше лък и колчан стрели на гърба. На раменете си бе метнала убито еленче. Животното беше със сива глава и черни крака, а тялото му бе покрито с червеникавокафява козина. Големите черни очи гледаха изцъклено към джунглата.

Жената — беше навлязла в гората само преди петнайсет минути — мина покрай Джена, без да я удостои с поглед. Остави трупа до хамаците за двамата, които живееха тук. Изглежда, беше излязла на лов не заради месото или кожата, а просто за забавление.

Джена забеляза, че мъжете избягват да я зяпат, макар че гърдите ѝ — които представляваха доста забележителна гледка — бяха голи.

Жената облече блузата си, която бе закачена на един клон, и заговори на пилота с тих спокоен глас. Тъмните ѝ очи се стрелнаха към Джена и обратно към него. Пилотът кимна, извика на двамата местни и им махна да разкарат маркуча.

Явно беше време да продължат.

След минути Джена отново седеше на мястото си отзад. Перките се завъртяха, хеликоптерът се издигна с рев над джунглата под ослепителните лъчи на слънцето и полетя с леко наведен нос над безкрайния зелен балдахин.

Джена се загледа напред.

Далеч на хоризонта се издигаше тъмна сянка.

„Натам ли отиваме?“

Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че онова, което я чака в края на пътуването, няма да е приятно. Затвори очи и се облегна назад, за да събере кураж за бъдещето. Липсваше ѝ обичайният източник на сила и увереност.

„Нико.“

Но партньорът ѝ в момента водеше своя битка.