Американска нощ

— Този не е чак толкова лош — каза Шатлар, сочейки към младоликия шофьор. — Внимавайте с дебелия Карлос — един такъв плешив, пуши пури. Човек трябва два дни да се възстановява, след като той го е возил.

Висок, с проницателен поглед и гъста бяла коса, Шатлар снимаше шейсетия си филм. Огледа мълчаливо лицето на Надин и после внезапно й каза:

— Бъдете добра, опитайте се да не почернявате.

Надин кимна. Проблемите с грима и осветлението й бяха ясни. Колата излезе от шосето за Бургос и пое по един коларски път. След час стигнаха до Каретера ди Колменар Виехо — пусто село, чиито къщи бяха покрити с изпокъсани и лепени един върху друг афиши за корида. Подминаха арената и навлязоха в полето в подножието на Сиера де Гуадарама, чиито върхове дори и през август бяха покрити с бели калпаци. Декорът — няколко избелели от слънцето къщурки, наредени край песъчлив път, достигаше до склона на гол хълм, покрит на места с пожълтяла трева. До караваните на актьорите бе опнат платнен навес, под който сядаха да се хранят, и друг, по-голям, за гримьорите. Струпани около една маса, откъдето долитаха подвиквания „buenas“, „com’esta?“109, примесени със „здрасти“, членовете на екипа закусваха.

С чаша отвратително кафе в ръка, Надин влезе в един фургон, за да я облекат, после мина през ръцете на гримьорката, на която трябваше всичко да се показва. Най-сетне отиде при декора, където работниците поставяха релсите за камерата, а електротехниците бутаха огромните дъгови прожектори, вдигайки облаци пясък. Дойде Льору, придружен от Бание, и й обясни първия кадър. Трябваше само да слезе от една кола, да тръгне по късата улица и да влезе в една къща. Две минути преди започването на снимките в далечината се зададе един бентли — истинска антика, — повлякъл две кълбета прах, с блестящ на слънцето хромиран радиатор. Грамадната кола спря пред импровизирания стол и от нея слезе слаб прегърбен мъж, облечен целият в черно, с необичайна колонизаторска шапка на главата. Хуго Вайсман — фотограф на продукцията, — с орлов нос, с тъмна коса, падаща на дълги мазни кичури до раменете му, с огледални очила и три апарата минолта с огледално-рефлексни визьори през рамо, се приближи с тежка стъпка, видя стълба, оставена до един дъгов прожектор, и се покатери отгоре. Кацнал така нависоко, приличаше на меланхоличен лешояд. Безчувствен към слънцето и към горещината, той никога не се криеше под сянката и дълго стоеше в обедната жега, замислен и мрачен, с потънали в прахоляк черни дрехи. Служеше си с толкова остарял светломер, че вече не можеше да разчита на него, но това не му пречеше от време на време да го поглежда и да поклаща тъжно глава, установявайки резултата. Иначе Хуго Вайсман бе един от най-добрите и най-търсените фотографи на продукция.