Портрет в сепия [bg]

Когато Диего се събуди на другата сутрин, аз отдавна се бях облякла и бях решила да се върна вкъщи и да потърся подслон в сигурните обятия на баба, но свежият въздух и утринната разходка по централните градски улици, почти безлюдни в този неделен час, ме успокоиха. Утробата ми, където още усещах присъствието на Диего, гореше, но малко по малко гневът ми се уталожи и аз се приготвих да посрещна бъдещето си като жена, а не като разглезена сополанка. Осъзнавах колко галена съм била през моето деветнайсетгодишно съществуване, но тези времена бяха отминали безвъзвратно; предишната нощ бях встъпила в битието на омъжена жена и се полагаше да действам и да разсъждавам зряло, си казах, преглъщайки сълзите. Единствено аз носех отговорност за собственото си щастие. Моят съпруг нямаше да ми поднесе вечното добруване като дар, увит в коприна, аз самичка трябваше да отвоювам щастието си ден по ден, с ум и воля. Слава богу, обичах този мъж и вярвах, че както вече и той ме беше уверил, с времето и с натрупването на повече опит нещата между нас щяха да потръгнат. Клетият Диего, си помислих, сигурно е толкова разочарован, колкото и аз. Върнах се в хотела точно навреме, за да затворя куфарите и да поемем към нашето сватбено пътешествие.