Остриетата на Кардинала [bg]

20.

Пристигнал по мрак, Ленкур откри големия укрепен замък, осветен от огньовете и фенерите. Преминавайки оттам, той разгледа мястото, където щеше да бъде проведена церемонията по посвещаване, обърна внимание на чакащите да бъдат посветени — маскирани като него, — мерна Савелда и насочи коня си нататък.

— Забавихте се — каза испанецът, щом го разпозна.

— Сигурно са станали нетърпеливи.

— Да, така е. Ей там са.

Савелда му посочи импозантната основна кула, а Ленкур поблагодари с кимване, преди да продължи пътя си, без да забележи, че го следят.

Закъсня, понеже, след като изложи пред испанския посланик условията на Черния нокът, напразно чакаше Виелиста. Мъжът не се появи в мизерната кръчма в най-старата част на Париж, където обикновено се срещаха, и притиснат от отлитащото време, Ленкур трябваше да си тръгне. Затова никой в Кардиналския дворец не знаеше къде се намира в този момент.

Главната кула всъщност се състоеше от три масивни кули, обединени от високи колкото тях крепостни стени, така че се образуваше плътно обграден триъгълен двор. Замък в замъка, до който се стигаше по спускащ се мост, а човек непременно се изпълваше с чувство на потиснатост.

След като остави коня си в двора до черна каруца, Ленкур влезе в единствената кула, която наемниците и работниците бяха осветили. Макриз Дьо Ганиер го чакаше.

— Голямата вечер настъпи — рече той. — Някой иска да се срещне с вас.

Ленкур все още не знаеше дали ще удовлетворят молбата му да бъде посветен.

Той последва Ганиер по вита стълба, която пълзеше нагоре, а голите ѝ стени се озаряваха от пламъка на разположените тук и там факли. Те се изкачиха три етажа, изпълнени с плъзгащи се сенки и с мълчание, влязоха в малка стаичка без прозорци, в която горяха три големи канделабъра. Маркизът потропа на някаква врата, веднага я отвори и мина преди Ленкур.

Разположена на върха на кулата, залата имаше още две врати и три островърхи прозореца, които гледаха към вътрешния двор. Завеса прикриваше някаква ниша. Седнала на стол, пред канделабрите ги очакваше руса и маскирана млада жена, с рокля в сиво и червено. Великолепно черно драконче със златисти очи се беше разположило на рамката на стола. Богато облечен, капитан Сен Жорж стоеше от дясната ѝ страна, а Ганиер се настани отляво, докато Ленкур, по инстинкт, остана до току-що затворилата се зад гъба му врата, между двама наемници на пост.

Той свали маската си с надеждата, че жената ще го последва, но тя не стори нищо подобно.

— Срещаме се за първи път, господин Дьо Ленкур — заяви виконтеса Дьо Маликорн.

— Така е, госпожо — отговори той. — Но имам чувството, че не ме приемате на драго сърце.