Алхимикът от Сенките [bg]

Лепра прониза една сила, която се промъкваше между краката му, после, с върха на рапирата си, я вдигна, за да я огледа на светлината на фенера. Нагъсто подредени червеникави криви линии украсяваха черния ѝ гръб. Саламандърът беше дълъг и тежък колкото голям плъх. Извиваше се около стоманеното острие, което го измъчваше. Обаче плюеше жлъч, опитваше се да хапе и да драска с нокти, а не да се освободи.

„Гадост“ помисли си Лепра и издърпа рапирата рязко, а влечугото отхвръкна настрана.

Силата се удари в стената, после падна на пода с глух шум. Все още беше жива. В мрака съскаха раздвоени езици. Това беше началото на нахвърлянето върху плячката, което мускетарят очакваше. Скърцаха остри нокти, люспести кореми се плъзгаха по каменната основа, от всички страни се струпваха сили и се нахвърляха върху агонизиращата си посестрима, за да я разкъсат. Ожесточението на битката и вкусът към кръвта скоро доведоха до резултат. Люспестите гърбове заблестяха, а чудовищният сблъсък, до този момент невидим, изгря с ореол от немощна светлина. Погубената сила не беше единствената жертва на тази дивашка борба. Няколко други, вече ранени, бяха на свой ред атакувани и разкъсани от по-едрите и по-жестоки влечуги.

Лепра отклони поглед от страшното кръвопролитие.

С рапира в ръка, той продължи да изследва подземията на черната кула — пространства, чиято площ все още му беше трудно да обозре. Те бяха много големи, вероятно огромни, във всеки случай много по-просторни от двете или трите мазета, които бе очаквал да намери сред руините на средновековната крепост. Повечето от залите бяха прихлупени, с кръгли и къси колони, поддържащи сводовете. Празни и голи, обитавани от невидимите движения на силите, които ги пазеха, застлани с плочи, ехтящи под подметките на мускетаря, те бяха посрещнали сменящите се векове в мрачините на подземното безмълвие.