Крал на пепелища [bg]

Внезапно осъзна, че го бяха дебнали през пазара. Въпреки че беше потънал в размисли за едно момиче, осъзна, че вече е виждал мъжа със син жакет и черна шапка с широка периферия в тълпата; и сега той крачеше упорито и без да изостава от лявата му страна. Пазарът представляваше лабиринт от пътечки със сергии, вдигнати в груба мрежа от алеи през иначе открития площад. Хату направи рязък завой между две сергии и внезапно обърна на следващия проход през пазара, после спря зад една маса, на която бяха изложени всевъзможни амулети. Видя, че мъжът, който го беше следвал, продължи напред, като пропусна второто му обръщане.

Хату се върна на мястото, откъдето бе тръгнал, и пое по обиколен маршрут към пристанището, като редовно поглеждаше дали отново го следват. Най-сетне стигна до кея и намери „Саса Мути“.

Качи се по мостчето и един моряк го попита:

— Какво искаш?

— Коста ми каза да дойда тук.

Мъжът го изгледа с леко любопитство, но каза:

— Почакай.

„Саса Мути“ бе двумачтов платноход с триъгълни платна. Погледът на Хату пробяга от високия и дълъг кърмов мостик към широкия нос; беше дълбоководен платноход. Сред плитките крайбрежни съдове изпъкваше като лебед между ято гъски.

Коста скоро се появи от стълбището при кърмата и каза:

— Къде беше? — Не изчака за отговор, а махна на един моряк да вземе сандъка, който Хату носеше, и му нареди: — В каютата ми.

За разлика от преди, широкоплещестият мъж не носеше облеклото на прост моряк, а добре скроени, но не и набиващи се на очи дрехи: фини панталони и риза, лъснати ботуши и елек от черна кожа.

Хату знаеше как изглежда властта в ранговете на квели наскости, щом се натъкнеше на нея. Този мъж можеше да е играл ролята на обикновен моряк на онзи кораб, но тук определено беше човек с висок ранг.

Коста заведе Хату на носа на кораба и се огледа.

— Искам да мога да видя всеки, който може да ни чуе — каза му тихо. — Очаквах те снощи.

Хату примига, докато премисляше отговора си. Извинения рядко се търпяха и обвиняване на старши рядко се оказваше разумно, но в този случай той реши, че прямотата е най-добрият избор.

— Не ми го каза толкова ясно, когато напуснахме „Нелани“, иначе щях да дойда направо тук.

Коста го изгледа, след което се усмихна.

— Не си уплашен? Това е добре. И вероятно си прав. Трябваше да се изразя ясно. — Хату забеляза, че непрекъснато поглежда леко намръщено нагоре, сякаш над главата му има нещо. — Нещо необичайно ли се случи?

— Един ме следеше на пазара, но му се измъкнах — каза Хату. — Не съм сигурен защо, беше пълно с хора, а сандъкът ми не изглежда да е ценен. — Сви рамене.

Коста го изгледа, после каза:

— Заради проклетата ти коса е. Като маяк е.

Без да помисли, Хату вдигна ръка и опипа косата си. Коста избута ръката му и изсумтя:

— Не привличай внимание към нея.

— Какво толкова? — попита Хату. — Загубих си мазилото за оцветяване.