Дълбините

Всекиму своето.

Лейди Дъф-Гордън изпита внезапен потрес, когато си спомни, че в онзи ден Лилиан Нотинг беше доставяла рокля на Керълайн Флечър — същата Керълайн Флечър, която беше на борда на този кораб. Тя не се укоряваше за този пропуск в паметта си: името ѝ тогава беше Керълайн Синклер, защото младата вдовица още не се беше омъжила повторно. Дори си спомняше въпросната рокля: копринена, в един особено характерен нюанс на синьото, подобен на цвят от зюмбюл, за който беше настоявала Керълайн. Защо не си беше спомнила по-рано за нея? Керълайн не беше споменала нищо за това — може би не знаеше, че лейди Дъф-Гордън е собственичката на модната компания. Прониза я тръпка, все едно някой пристъпваше по гроба ѝ. Това не беше хубаво, благоприятно съвпадение. Онзи стар глупак Стед беше прав за едно: духовете на мъртвите наистина съществуваха и бяха навсякъде. Витаеха около всичко като невидим пушек.

Въздушно течение полази по раменете ѝ, през коприната на роклята. Беше се вледенила от собствените си мисли. Веднага щом се усамоти в каютата си, щеше да поръча да ѝ донесат чай от лайка, за да се стопли — и да се успокои.

Корабът внезапно се люшна под краката ѝ и тя едва не се подхлъзна. След първия ден беше свикнала с тромавия ритъм на движението на плавателния съд и вече почти не го забелязваше. Само когато морето беше малко по-бурно, както тази вечер.

Лейди Дъф-Гордън с изненада различи очертанията на силует в илюминатора на вратата в дъното на коридора — вратата, която водеше към панорамната палуба. Явно навън имаше някаква жена. Ала в този нощен час това беше невъзможно. Освен това навън цареше смразяващ студ, след като температурите бяха падали през целия ден.

Лейди Дъф-Гордън подмина каютата си и продължи натам. Може би вратата беше заяла и горката жена не можеше да влезе… Може би беше изпаднала в паника и не можеше да се сети да потърси друга врата. Навън щеше да замръзне от студ за нула време. Лейди Дъф-Гордън не можеше да понесе мисълта за още една жена, която ще умре — не и когато можеше да направи нещо по въпроса, поне този път. Тя се затича натам, като повдигна роклята си над пода, за да не се препъне в нея.

Стигна до вратата, посегна към бравата — и застина.

Беше тъмно, а осветлението в коридора беше оскъдно, но сега, отблизо, Луси видя жената както трябва — и тази жена не изглеждаше така, все едно мястото ѝ беше в първа класа. Беше обезобразена. Представляваше страховита гледка. Сякаш се беше опитала да разкъса с нокти собственото си лице. Зловеща рана като от нож или бръснач прекосяваше по диагонал едната ѝ вежда и носа и стигаше до бузата. С нарастващ ужас лейди Дъф-Гордън си даде сметка, че жената прилича на избягала от приют за душевноболни. Главата ѝ беше остригана, грубо и неравно. Очите ѝ горяха като разпалени въглени.