Потрепващите [bg]

Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.

Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.

— Не се е променила — каза Мърси.

Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.

Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.

Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.

Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.

— Какво е това място?

— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.