Воля

Публиката неудържимо ръкопляскаше. Мнозина бяха просълзени.

Изведнъж няколко от застаналите до стената момчета и момичета се обърнаха и заръкопляскаха към една седяща близо до тях скромно облечена жена.

— Майката на Зарко! — прошепна някой.

— Майката! Майката! — понесе се из салона.

Един по един хората заизвръщаха към нея глави, ставаха на крака, за да я видят по-добре, да я поздравят.

Трогната, развълнувана до сълзи, тя се изправи и им поблагодари. Но погледът й сега бе устремен там, където стоеше нейният син. Аплодисментите и възгласите се сливаха в съзнанието й в един общ възторжен вик: «Той победи!»

Когато най-после салонът затихна, зад катедрата застана директорът на завода Тихомир Витанов — млад, строен, с широко добродушно лице човек. На ревера на сакото му се червенееше партизанска значка. Той направи знак е ръка на Зарко да остане, а после извика и другите отличници на випуска. Излязоха на сцената Пройчо, Влада, Петко и Трифон.

Витанов произнесе съвсем кратко слово. Той поблагодари на учителите и майсторите от завода за грижите, които са положили за младите трудови резерви, и накрая съобщи:

— А тези другари, отличници в училището и в производството — той посочи петимата, — дирекционният съвет реши да бъдат изпратени на държавни разноски да завършат гимназията за художествена керамика и стъкларство. От все сърце им пожелавам нови успехи!

Салонът отново гръмна от неудържими ръкопляскания и «браво».

Зарко стоеше като зашеметен. От очите му бликаха сълзи.