Скиптър и чук

— Така стои работата — кимна Казимир с физиономия, сякаш страда от някакви ужасни колики.

— Да не би да не вярваш? За пленяването на коменданта на крепостта бе изсечена в моя чест специална златна възпоменателна монета, ама кой я знае къде се дяна. А пенсията си я получавам и до ден-днешен, но вие не виждате нищо от нея, понеже спастрям парите настрана за времето, когато ми се доще да изляза в пенсия.

Казимир стоеше в намерение да направи, въпреки своята иначе едносричност, някоя остра забележка, ала на това бе временно попречено. Макс Брандауер премина със забързана походка и изчезна в къщата, след като бе поздравил приятелски калфите.

— Как се е разпързал пак младият господар! — рече Томас замислено. — Залагам една ампалема срещу твоята златна възпоменателна монета, Хайнрих, че тази вечер за мен ще има още рапота, и то рапота, за която вие, зелени човки, не пива нищо да знаете.

— Що не си затвориш мърлявия плювалник — назида артилеристът. — Ако ли не, ще дойда да го затъкна с оръдейния си шомпол. Разбрано?

— Така стои работата! — даде му право Казимир по своя суховат начин.

Жалко, че от предложения от Томас бас нищо не стана. Защото главният калфа щеше да си съхрани своята най-обична „ампалема“ и да спечели скъпоценната възпоменателна монета на Хайнрих. На първо време Макс не прибегна, наистина, до помощта му…

Във всекидневната на придворната ковачница майка Брандауер седеше край масата и плетеше на мъждивата светлина на лампата, без да вдига поглед от работата си. Тя влагаше в това занимание такова усърдие, като че щастието на света зависеше от нейните бримки. Ковачът бе сложил пред себе си домашната книга с екзегерични беседи и даваше вид, че чете, а в най-тъмния ъгъл на стаята седеше Лилга и пушеше същата лула, която бе запалила в кабинета на графа.