Пътят към Омаха
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят към Омаха». Краткое содержание книги:
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=65509
— На светлинни години разстояние са от тях. Те са актьори.
— Актьори ли? Какво мога да искам от някакви актьори?
— Тези са уникални — изрече Трухарт, като се наведе към него и снижи глас. — Те убиват само за добри отзиви, каквито никога не са получавали.
— Как изобщо са попаднали във форт Бенинг?
— За дългове и ипотеки.
— Какво?
— Те никога не са имали постоянни ангажименти, само са ходили по курсове за актьорско майсторство и са киснали по кафенетата.
— Не разбирам и думичка от това, което ми говорите!
— Наистина е елементарно, Уорън. Те са отишли заедно в армията, за да създадат театрална група и за да се хранят по-редовно. Един офицер от Военното разузнаване с малко по-голямо въображение оценил тази уникална възможност и поставил началото на една нова програма за секретни операции.
— Защото са актьори ли?
— Ами според командващия ги генерал, те ся и в много добра физическа форма. Нали ги знаете всичките тези филми за Рамбо, където получават допълнителни роли? Актьорите могат да бъдат много суетни по отношение на представянето си.
— Мисис Трухарт! — възкликна Държавният секретар. — Моля ви да ми обясните целта на този разговор!
— „Самоубийствената Шесторка“ може да се превъплати в когото поискате. Те са майстори в имитирането на всякакви говори и диалекти. Могат да постигнат успех там, където нито един юначага с тон мускули не може да се справи.
— Чакайте малко — Пийс се извъртя в подвижния си стол, вгледа се в кръстосаните знамена на САЩ и Държавния департамент и видя във въображението си между тях портрет на Джеронимо, облечен в генералска униформа. — Точно така! — извика той. — Никакви обвинения, никакви разпити в конгреса — това е перфектно!
— Какво е то, Уорън?
— Актьорите.
— Разбира се.
— Актьорите могат да се превърнат във всекиго, когото си пожелаят, като убедят в това и околните, нали така?
— Това е вярно. На това са обучени.
— Никакви убийци, никакви улики, никакви проклети разпити. Сега вече го виждам — вдъхнови се Пийс и отново завъртя напред стола си. Лявото му око си беше на мястото и заедно с другото се беше разширило от въодушевление. — Пристигат на летище „Кенеди“ — червени шарфове, може би с бради и шапки — делегация.
— Какво?
— От Швеция! Делегация от Нобеловия комитет. Изучавали са военната история на двадесети век и са решили да дадат на генерал Макензи Хоукинс Нобеловата награда за мир като най-велик воин на нашето време!
— Може би трябва да повикам лекар, а Уорън?
— Съвсем не, мисис Трухарт, вие ми дадохте идеята! Не разбирате ли? Този надут пуяк има самочувствие по-голямо от връх Еверест!
— Кой го има?
— Гърмящата Глава.
— Кой?
— Макензи Хоукинс, ето кой! Той е носител на Медала за Чест на Конгреса — два пъти.
— Аз мисля, че ние само можем тихо да поблагодарим на Господ, че той е американец, а не комунист…
— Говежди фъшкии! — избухна Държавният секретар. — Той е дрисльото на хилядолетието. Ще изскочи където и да се намира, за да си вземе наградата… След това към Швеция и оттам на север! Един изгубил се самолет — Лапландия, Сибир, тундрата, кого го интересува?
— Като оставим настрана оскъдните ти познания относно това що е север, идеята звучи абсолютно правдоподобно… Какво мога да направя аз, господин Секретар?
— Като начало, намерете начин да се свържем с офицера, отговарящ за тези тире-тире-нула-шест актьори и след това се обадете на самолета ми да ме откара във форт Бенинг… Перфектно!
Двете взети под наем коли летяха на юг по път № 93 към Бостън, като Пади Лафърти беше на кормилото на първата, а жена му шофираше втората, намираща се почти на миля назад. Аарон Пинкъс седеше на предната седалка до шофьора си, докато Сам Девъро, майка му и Дженифър Редуинг бяха на задната. Във второто превозно средство генерал Макензи беше седнал отпред при госпожа Лафърти, а Деси-Едно и Две играеха на блек-джек на задната седалка с едно тесте карти, присвоено от бившата скиорска хижа.
— А сега ме чуй добре, момиче! — говореше по телефона приятно закръглената Ерин Лафърти с хубави келтски черти. — Искам малчуганът да получи пълна купичка с овесена каша с истинско мляко — а не тази разводнена течност, която пие дядо му — а малката красавица трябва да изяде две пържени филии с яйца, разбра ли?… Добре, момичето ми, ще ти се обадя пак по-късно.
— Децата ли? — попита с известно неудобство Ястреба, докато мисис Лафърти оставяше телефона.