Чашата на призраците

При Темпъл Бар градските съветници официално се сбогуваха с нас. Продължихме по Кралския път и навлязохме в покрайнините на Уестминстър — истински малък град с имения, каменни къщи и хижи със сламени покриви. Тук живееха безброй дърводелци, бъчвари, ковачи, калайджии, бижутери, майстори на оръжие, хлебари, касапи и онези, които отговаряха за снабдяването на различните отделения на кралското домакинство: килера, склада за провизии, склада за подправки, свещарницата, гардероба и кухнята. Както и в града, по улиците и къщите бяха окачени алени и пурпурни платове. По криволичещите алеи и улички имаше още дървени подиуми, на които се представяха живи картини, алегории и мистерии за прекрасни девици и великани, ангели и дяволи. Набързо сковани маси се огъваха под тежестта на храната, с която бяха отрупани, а от чешмите бликаха струи червено и бяло вино. Влязохме във вътрешния двор на двореца с украсените с кулички постройки от резбовано дърво, с измазани фасади и боядисани прозорци — по всички проблясваше скреж и бяха засенчени от Голямата зала и величествено извисяващия се параклис „Свети Стефан“, който по онова време още не беше завършен.

На двете ни с Изабела бяха отредени покои близо до Бялата зала с великолепния стенопис, разказващ историята на Макавеите. Въпреки това, при пристигането ни онази сутрин, сред цялото онова вихрено зрелище, ек на тръби и рогове, знамена и транспаранти, скупчени в пъстроцветен облак, един спомен, почти като видение, завладя ума ми. Сякаш мъртвите, убитите, душите, напуснали този свят, преди да им е дошло времето, се събираха около мен, шепнейки на душата ми, за да предупредят сърцето ми. Стоях на прага на малката зала. От другата страна на настлания й с плочки под, при отсрещната стена, имаше няколко стъпала, излъскани до блясък, простиращи се нагоре и изчезващи в тъмнината. Един стар прислужник, понесъл ковчеже на дясното си рамо, се изкачваше с усилие, подпирайки се с дясната си ръка на стената, за да пази равновесие. Докато стоях на онзи праг, потръпнах от страх, имах чувството, че чашата на призраците излива съдържанието си около мен. Сцената ми напомни как бях влязла в къщата на мосю дьо Витри — как вратата се беше затворила зад гърба ми, и онзи прислужник, който лежеше наполовина извън стаята, вдясно от мен. Старият слуга продължи нагоре по стълбите в същия момент, когато една прислужница забързано заслиза надолу. Огледах се набързо из алковите, кътчетата и ъглите. Струваше ми се, че виждам онова, което бе видял наемният убиец в къщата на дьо Витри в онези първи няколко мига, преди да нанесе удара си, и все пак пропусках нещо. Гледката ме погълна. Дьо Монтегю се провря покрай мен, бързайки нагоре по стълбите със сноп документи в ръце. Проследих го как се отдалечава.