Преди да заспя
- Автор: Уотсън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Преди да заспя». Краткое содержание книги:
Затварям албума.
— Може ли да го вземем? — питам аз и добавям: — Искам пак да го разгледам.
— Разбира се — кима той.
Изпиваме по чаша чай, който Бен приготви, докато аз досъбрах багажа за пътуването, после се качваме в колата. Той е проверил какво съм сложила в чантата, извадил е повечето подбрани от мен дрехи, заменяйки ги с други по свой избор. Взел е и още една чанта, кожената с дълга дръжка за през рамо, с която излезе сутринта, и два чифта туристически обувки, прибрани на дъното на гардероба. Аз изчаках до вратата да натовари всичко в багажника, после да провери дали вратите са заключени, а прозорците плътно затворени. Питам го колко дълго ще пътуваме.
— Зависи от трафика — свива рамене той. — Излезем ли от Лондон, ще стигнем бързо.
Отказ да отговори на въпроса ми, замаскиран с уклончиво обяснение. Питам се дали винаги се държи по този начин. Дали му е дотегнало от безбройните повторения през годините и дотолкова му е досадило, че вече изобщо не му се говори с мен.
Той е внимателен шофьор, поне това мога и сама да преценя. Кара бавно, някак демонстративно поглежда често в огледалото за обратно виждане, намалява и при най-нищожния риск от опасност.
Питам се дали Адам е шофирал. Сигурно да, щом са го взели в армията, но дали е карал, когато си е вземал отпуск? Дали е канил мен, своята безпаметна майка, дали ме е водил до места, които е предполагал, че бих искала да посетя? Или е решил, че няма смисъл, защото каквото и удоволствие да изпитам, то ще изчезне за една нощ, като снега, който се топи по топъл покрив?
Излизаме на магистралата, която води извън града. Започнало е да вали; огромни капки плющят по предното стъкло, за миг прозрачните сфери запазват формата си, после се стичат под тежестта си. В далечината слънцето залязва, потъва под облаците, застилайки бетона и стъклото с меко оранжево сияние. Красиво е и в същото време плашещо, а аз се боря със себе си. Толкова силно желая мисълта за сина ми да не е така абстрактна, но без спомени това е невъзможно. Умът ми препуска, опитва се да се съсредоточи върху нещо конкретно, в което да се вкопча, някоя солидна мисъл, но не откривам такава. Адам е живял в реалността, мисля си, но аз не мога да си го спомня, а без спомени нямам на какво да се опра. Продължавам да се връщам към единствената истина за мен — не мога да си го спомня, тъй че все едно не е съществувал.
Затварям очи. Мислено възстановявам прочетеното за нашия син този следобед и ето че пред очите ми изплува образ — Адам е мъничък, бута синьо велосипедче с три колела. Изпълва ме възторг, макар да знам, че в действителност не присъства в паметта ми. Там няма следа от случката, припомням си образа, оформил се в съзнанието ми следобеда, докато съм чела за него, а дори и тази представа е спомен от по-ранен спомен. Спомени за спомени — за повечето хора те се простират с години, цели десетилетия назад във времето, а за мен съществуват няколко часа.
Не успявам да си спомня моя син и прибягвам до най-безболезненото, единственото, което ще укроти пламналия ми мозък. Изпразвам главата си от всяка мисъл.
Миризма на петрол, тежка и сладникава. Тя полепва, нахлува в мен. Усещам болка във врата. Отварям очи. Пред мен е мокрото стъкло на колата, замъглено от дъха ми, но все пак различавам в далечината светлини, трептящи, размазани. Разбирам, че съм задрямала. Подпряна на стъклото, с килната глава. В колата е тихо, двигателят е изключен. Поглеждам през рамо.
До мен седи Бен. Той е буден, взира се напред през стъклото. Не помръдва, като че ли не е забелязал, че съм се събудила, продължава да се взира в тъмното с безизразно, празно, неразгадаемо изражение. Отмествам очи от него към предното стъкло, за да разбера какво гледа.
Виждам капака на колата, а малко по-напред ниска дървена ограда, едва-едва осветена от уличните лампи зад нас. Отвъд оградата не съзирам нищо, загадъчен черен мрак без очертания, насред който е увиснала пълната луна.
— Обичам морето — казва той, без да ме поглежда.
Едва сега установявам, че сме спрели на скалист връх над морски бряг.
— А ти? — Той се обръща към мен. Очите му са тягостно тъжни. — И ти обичаш морето, нали, Криси?
— Да — отвръщам, — обичам го.
Пита ме, сякаш не знае, сякаш никога преди не сме ходили до морския бряг, сякаш никога не сме пътували заедно. Страхът в мен започва да ми пари, но аз се съпротивлявам. Полагам усилие да остана тук, в настоящето, при съпруга ми. Опитвам се да си спомня всичко, което научих следобед от дневника.