Пратеникът
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пратеникът». Краткое содержание книги:
Сара погледна към кърмата на „Александра“ и видя, че кацналият там „Сикорски“ е тъмен и неподвижен. Щяха да ходят на вечеря, тръгването бе планирано за седем часа и четирийсет и пет минути, разпорежданията бяха дадени от Хасан — способния и експедитивен шеф на отдела по пътуванията на Зизи. „И моля, не закъснявайте, госпожице Сара“ — беше й казал той. Зизи пък я посъветва да си облече нещо специално. „Тату“ е любимият ми ресторант на острова — добави той. — Очертава се да бъде паметна вечеря.
Бризът се усили и отнякъде в пристанището долетя звънтенето на шамандура. Сара отново погледна часовника си и видя, че е седем и двайсет и пет. Представи си събирането. Може би щяха да имат семейна вечеря — като тези в къщата в Съри. Или може би обстоятелствата щяха да са такива, че храненето ще е неуместно. Каквото и да бе настроението, тя жадуваше за тяхната прегръдка. Обичаше ги. Обичаше ги всичките. Обичаше ги, защото всички останали ги мразеха. Обичаше ги, защото бяха като спасителен остров, заобиколен от море от фанатици, и защото се страхуваше, че вълната на историята един ден може да ги отнесе, а тя искаше да е част от тях дори само за миг. Обичаше тяхната спотаена болка и способността им да се радват, тяхната жажда за живот и презрението им към онези, които убиват невинни хора. В живота на всекиго от тях имаше цел и на нея всеки един й изглеждаше като малко чудо. Спомни си за Дина — красивата девойка с белези, последното от шест деца — по едно дете за всеки един милион убити евреи. Беше казала на Сара, че баща й е единственият оцелял от холокоста от семейството си. След като дошъл в Израел, си избрал името Сарид, което на иврит означава „останка“, и бе кръстил последното си дете Дина, което пък означава „отмъстена“. Аз съм Дина Сарид — бе казала тя. — Аз съм отмъстената останка.
И тази вечер — помисли си Сара — ние ще устоим заедно.
В седем и половина тя още не бе помръднала от шезлонга си на палубата. Помайването й си имаше причина. Искаше да си остави само няколко минути за обличане — по-малко време за някоя невнимателна постъпка, издаваща, че няма намерение да се връща тук. Не вземай нищо със себе си — пишеше в съобщението на Римона. — Остави стаята си в безпорядък.
И така тя остана на палубата още пет минути, после се изправи и влезе в каютата си. Остави робата да се плъзне от раменете й и да падне на пода, сетне бързо си сложи бикините и сутиена. Тоалетът й — свободно падащ тъмнооранжев костюм с панталон, който Надия купи за нея предния следобед в Густавия — лежеше на неоправеното й легло. Облече го набързо и отиде да си придаде блясък в банята. Сложи си златната гривна, но остави на шкафа другите бижута, подарени й от Зизи. Когато трябваше да реши с каква прическа да е, за първи път се поколеба. Вдигната или пусната да е косата й? Пусната, реши тя. Първата стъпка назад към предишния й живот. Живот, който, както я предупреди Габриел, никога нямаше да е същият.
Върна се в стаята и я огледа за последен път. Остави стаята си в безпорядък. Поръчението бе изпълнено. „Не вземай нищо със себе си. Никаква дамска чанта или портфейл, никаква кредитна карта или пари.“ Та на кого му са нужни кредитни карти и пари, когато е част от антуража на Зизи ал Бакари? Излезе в коридора и затвори вратата, уверявайки се, че не е заключена. После се отправи към кърмата, където чакаха моторниците. Рафик я вдигна и я подаде на Жан-Мишел, който стоеше в едната от тях, и тя се озова, притисната между двамата Абдула, на задната седалка. Зизи седеше срещу нея заедно с Надия. Когато лодката се понесе към брега, те напрегнато се взираха в нея в мрака.
— Трябваше да си сложите перлите, Сара. Щяха чудесно да вървят на костюма ви. Обаче се радвам, че отново сте с пусната коса. Така тя изглежда много по-добре. Не ви харесвах с вдигната коса. — Той погледна към дъщеря си. — Не мислиш ли, че изглежда по-добре с пусната коса?