Отвъд стената на съня

В продължение на дълги години той така и не срещна друга жива душа освен тази старица, на име Младна. Тя се бе появила в онзи злощастен ден, когато всички мъже се бяха отправили в търсене на храна, ала никой не се завърна. Тогава Ул бе на единайсет години. Той не помнеше майка си, а жените в малкото им племе бяха всичко на всичко три на брой. Когато стана ясно, че мъжете са изчезнали завинаги, трите жени — сред които имаше две възрастни и една съвсем млада — избухнаха в ридания и заскубаха косите си. После младата изгуби разсъдъка си и се самоуби с една заострена пръчка. Другите две жени я погребаха в недълбока яма, която изкопаха със собствените си нокти. През това време Ул остана съвсем сам и точно в този момент се появи Младна, която дори тогава изглеждаше по-стара от всичко друго на този свят.

Тя бавно пристъпваше, като се подпираше на потъмняла от времето възлеста тояжка — безценен спомен за изчезналите гори. Не каза откъде идва и щом влезе в колибата, приседна на скамейката и мълчаливо зачака завръщането на двете жени, отишли да погребат самоубийцата. Когато те се появиха, я приеха без излишни въпроси.

Тъй живяха в продължение на много седмици. По някое време двете тукашни жени се разболяха, а Младна не можа да ги изцели. Беше странно, че болестта порази точно тях двете, докато най-възрастната и немощна старица — Младна — оцеля. Ден след ден тя полагаше неуморни грижи за тях, но въпреки това те издъхнаха. Ул остана сам с пришълката. Цяла нощ той плака и кърши ръце от мъка, докато накрая воплите му не пресушиха търпението ѝ. Младна го предупреди, че ако не се успокои, тя също ще умре и той ще остане сам-самичък. Тази заплаха подейства и Ул мигом замлъкна. Оттогава насетне двамата живееха заедно, хранейки се с корени.

Развалените зъби на Младна не бяха приспособени към грубата храна, която им се удаваше да намерят, но скоро те откриха начин да ги стриват до такова състояние, че тя да може да ги яде. Цялото детство на Ул премина в непрестанно търсене и събиране на ядивни растения.

Той вече бе пораснал и заякнал. Бе навършил деветнайсет години, а Младна не беше измежду живите. Повече нищо не го задържаше тук и Ул реши да се отправи към легендарните поселища от другата страна на планините. Надяваше се, че там ще намери други хора и ще заживеят заедно. Нямаше какво да вземе със себе си. Той затвори вратата на старата колиба, без сам да знае защо — животните по тези краища отдавна бяха изчезнали — оставяйки тялото на Младна вътре. После потегли на път.

Изненадан от собствената си смелост, младият мъж бродеше из сухата, обрасла с жилеста трева равнина, и по някое време достигна до подножието на планината. Проваляше пладне, а той се катереше нагоре, докато капна от умора. Щом почувства, че не може да направи и крачка повече, Ул се спря и се отпусна тежко върху тревистия склон. Лежеше и си мислеше за много неща. Чудеше се какво ли го очаква от другата страна на хребета и нямаше търпение да открие онова заветно, скътано в пазвата на планината поселище. После заспа.