Сирена [bg]

— Ванеса. Какво правиш тук?

Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.

— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.

— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.

Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.

— Как си?

Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.

— Ужасно.

Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.

— Джонатан идвал ли е да те види?

— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.

Явно още не знаеше.

— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?

Тя се опита да се усмихне.

— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…

— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?

— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.

— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?

— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.

Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.

— Моля те, хвърли един поглед на това.

Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.

— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.

— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.

После вдигна очи.

— Гаджетата на Зара.

— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.

Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.

— Не познавам нито един от тези хора.

— Ти не, но майка ти ги познава. Нейните приятелки — също.

Докато тя продължаваше да разглежда, хвърлих поглед през прозорците откъм лицевата страна на ресторанта. Дъждът валеше все по-силно и хората се криеха под шлиферите и чадърите си. Някои вече бързаха към колите, сякаш притеснени да са толкова близо до водата при това лошо време.