Завещанието

Наистина ли си помисли, че бих оставил «Снийдли Хол» на някой друг? Всъщност това е домът на Ретс, а ти просто ще си там, за да се грижиш за него. Ха, ха, само се шегувам, разбира се. Не, момиче, «Снийдли Хол» е твой. Зная, че го обичаш също толкова, колкото и аз. Обичам да си представям как седиш до камината в зимна вечер с Ретс в скута си или пък в летен следобед — как раздаваш наградите на карнавала, докато оркестърът свири «Йерусалим» под стогодишния кестен. Всичко това е твое, Дейзи, само запомни да изпиеш една пинта бира и за мен следващия път, когато си в «Рамс Хед» с Ретс, Рег и Джини.

А сега — за вила «Белкис». Аз никога не съм я виждал, но много пъти съм се възхищавал на онези снимки и се чувствам така, сякаш я познавам много добре. Знам със сигурност, че е красива. Тя е различна, необикновена, драматична и има своя история. Звучи така, сякаш ще отива много на твоя характер, любима моя. Така че вилата също е твоя. Обичам да си представям как седиш в някоя от стаите й или в градината, как отпиваш от чашата вино и може би мислиш за мен.

След като са уредени другите неща, оставям ти, Дейзи Кийн, цялото си състояние. «Защо?», можеш да запиташ. Защото не мога да се сетя за друг човек, който да го заслужава повече. Ти беше мой предан спътник и в добро, и в лошо. Ти понасяше моите променливи настроения точно толкова, колкото и аз — твоите. Ти си ме виждала в лоши моменти и в болест, както и в цветущо здраве. Всъщност не знам защо, по дяволите, не сме женени, освен да, зная, че ти не ме обичаш, поне не по този начин. Ти си най-добрият ми приятел, Дейзи, и винаги ще бъдеш. Обичам те и винаги ще те обичам и ще се грижа за теб — дори от гроба. Така че вземи онова, което ти давам, и се справи в живота така, както само ти можеш.