Един по един
- Автор: Картер Крис
- Серия: Robert Huntur #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-260-0
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един по един». Краткое содержание книги:
С тези мисли Робърт Хънтър разглежда фотографии от пресен случай на убийство, когато телефонът звънва. От отсрещната страна не се представят, а принуждават Хънтър да посети някакъв интернет адрес. На екрана се появява зловеща картина. Потресени, полицаите в екип с ФБР безрезултатно се опитват да проследят по електронен път първоизточника на този кошмар. Но убиецът не е аматьор и умело въвлича Хънтър в демоничната си игра.
Следват още анонимни обаждания. Още адреси. Още набелязани жертви, за които куршум в тила е само избавление.
Още с първия си роман „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър влезе в листата на големите криминални автори. Телеграфният стил, подправен с много напрежение, и изобретателните му герои са негова безусловна запазена марка.
— Красив град, нали, господа? — попита той, докато гледаше през прозореца. Беше висок, широкоплещест, строен и с атлетична фигура. Гласът му беше сух и авторитетен. Очевидно беше човек, свикнал да издава заповеди и да прави нещата по свой начин.
Детективите не отговориха.
Полсън най-после се обърна към тях. Имаше слабо и забележително младежко лице за човек на петдесет и няколко години. Късата му прошарена коса беше сресана назад, откривайки челото, и му придаваше момчешки чар. Светлосините му очи изглеждаха интелигентни като на университетски професор и блестяха с обезпокоителна напрегнатост. Не можеше да се отрече, че е привлекателен мъж въпреки кривия нос, който определено беше чупен един-два пъти. Имаше четвъртита челюст, изпъкнали скули и пълни устни. Малък белег украсяваше брадичката му. Всичко в него говореше за огромно самочувствие, но присъствието му беше направо заплашително, а усмивката — самодоволна.
— Заповядайте, седнете? — покани ги Полсън и посочи двете кресла пред бюрото си.
Хънтър седна на креслото вляво, а Гарсия — на това вдясно. Не се ръкуваха с Полсън. Той остана до прозореца.
— Съжаляваме, че нахлухме без предизвестие, господин Полсън. Разбираме, че сте много зает… — започна Карлос с най-учтивия си тон, но той го прекъсна, като махна с ръка.
— Не можете да нахлуете, детектив Гарсия. Ако го бяхте направили, особено без съдебна заповед, щях да повикам адвоката си, да ви изгоня от тук и да подам оплакване до капитана ви и до директора на полицията толкова бързо, че щяхте да имате чувството, че пътувате във времето. — Всичко това не беше изречено с гняв или ирония. — Тук сте, защото аз ви позволих да влезете. Но както споменахте, аз съм много зает човек и имам важна среща след няколко минути, затова предлагам да използвате времето си разумно.
Карлос млъкна, изненадан от отговора.
Полсън долови колебанието му и се възползва.
— Всъщност няма нужда от любезности и увъртане, затова може да ускорим нещата. Знам защо сте дошли, затова да започнем.
Хънтър разбра, че тактиката му е да контролира срещата им. Беше ги накарал да чакат не защото беше зает, а защото чакането изнервя и дразни и най-спокойните хора. Полсън беше заел силова позиция за разпит като по учебник — прав, докато всички останали седят. Нямаше физически контакт и се държеше на разстояние от тях, правейки срещата безлична, сякаш интервюира някого за работа. Освен това внимаваше гласът му да бъде спокоен като на Гарсия, но една степен по-висок и по-твърд, подчертаващ властност. Томас Полсън беше много опитен човек и не се плашеше лесно. Робърт реши да го остави да играе играта си… засега.
— Вече знаете защо сме дошли? — попита. Гласът му беше спокоен и децибелите му умишлено не съответстваха на тези на домакина.
— Детектив Хънтър, моля ви. Огледайте се наоколо. — Полсън вдигна ръце е дланите напред. — Не съм постигнал всичко това с чист късмет, както съм сигурен, че пише в досието ви за мен. Разбира се, можех да се направя на тъп и да се престоря, че не знам за какво става дума. — Изглеждаше отегчен, докато оправяше маншета на ризата си под сакото. — И после да се направя на обиден, когато най-после излезе наяве истинската причина, но… — Отново се усмихна самодоволно. — Нямам толкова много време за губене, докато съм сигурен, че вие може да използвате вашето време, като още малко се повъртите в кръг.
Карлос повдигна вежди и погледна крадешком партньора си, който седеше удобно, облегнал се назад и кръстосал крака.
— Защо мислите, че се въртим в кръг? — попита Хънтър.
Полсън отметна глава и се засмя искрено.
— Детектив, моля ви… Това не е сеанс за психоанализа. Вашите „двусмислени“ въпроси няма да ви доведат доникъде, а времето — погледна часовника си — неумолимо лети… поне за вас.
Полсън говореше и се държеше като човек, който няма абсолютно никакви грижи в живота. Той бръкна в джобовете на панталоните си, заобиколи бюрото си и застана отпред. Преди Хънтър или Гарсия да успеят да формулират следващия си въпрос, заговори отново: